Част втора: Практически съвети
Николет Стефанова
- Създай общност.
Паланюк е направил кариера от провокации към публиката не само с историите и стила си, но и при срещите с автора, които представляват семи-организиран семи-арт пърформънс. Понякога инструктира феновете си да се появят в книжарницата в любимата си пижама и чехли, стиснали плюшено животно. Друг път ги замяра с пластмасови, но реалистични откъснати ръце и крака с изрисувани на съответните места кръв и натрошени кокали. Крайниците носят неговия автограф – начин да обезкуражи хората да си татуират подписа му по себе си. Веднъж, накрая на четене, фен на Паланюк започва да раздава полароидни снимки на мъже умрели от инфаркт или инсулт докато мастурбират във секс кабинки.
Макар и описвани като книги купувани от хора, които нормално не четат, все пак те, а не атракционите на самия пърфрмънс, са причината публиката да се изсипва в книжарниците. „За да създадете такава общност, дайте на читателите повече отколкото могат да поемат сами. Дайте им толкова смях или патос, или дълбочина, че да трябва да пробутат книгата на приятел, било то само, за да имат с кой да я обсъдят. Дайте им толкова силно четиво, изпъление толкова голямо, че да се превърне в история само̀ по себе си. Да разказват своята история за това как са преживели написаната историята.“ Общностните се формират когато хората се събират да изследват реакциите си. Дикенс е знаел това, Марк Твен също.
- Намери архетипа.
Но не всичко е кръв и сперма. В интервю с Dazed and Confused Паланюк описва романите си като „съвременни романси“, моделирани по класическите любовни истории. „Трябва да има мисия, в течение на която нещо трябва да бъде убито; трябва да има насилие, преди любовта да може да бъде изконсумирана или дори само изразена“. Смъртта и покварата са инструментите, които помагат на романтиката в основата на историята да изкристализира. Можеш ли да идентифицираш архетипа, който историята ти следва, ще можеш по-ефикасно да задоволиш неосъзнатите очаквания на читателя.
Най-голямата по обем глава е посветена на текстурата на текста. Идеята е постоянно да променяме, редуваме, развиваме потока от информация, така че речта да е енергична и непосредствена. Много от нас правят това инстинктивно, но е хубаво когато похватите са артикулирани и се използват осъзнато.
- Сменяй описания, с инструкции, с възклицания.
Когато съчетаваме съобщителни изречения (Мъж влиза в бар.), със заповедни изречения или инструкции (Влез в бара.), с възклицания (Ах, бар!), текстът придобива по-голяма динамика. Немалка част от художествените текстове се състоят само от описания, но добрите истории играят и с трите форми, което създава естествен и по-разговорен стил. С инструкциите, като се обръща към читателя, авторът чупи четвъртата стена – „Върви напред. Като видиш червена къща, завий.“ или „Сипи 2 лъжици сол“. Това е хитър начин да се заместят описанията или да се създаде напрежение. Възклицанията пък наподобяват слушането на история от приятел – „Бум-бум и готово!“
Влиза зад бара и се захваща. Смеси 75 мл. текила, 25 мл. трипъл сек и 50 мл. лимонов сок в шейкър. Налей в осолената чаша и - voila! - ето я Маргаритата.
- Редувай разказ от първо, второ и трето лице.
Разказът от първо лице звучи най-достоверно защото имаме кой да държим отговорен за историята. Разказът от трето лице е по-дистанциран; напомня гласа на Бог. Успешна книга от последните години, написана изцяло във второ лице е дебютният роман на Калеб Азума Нелсън – Open Water. Без съмнение, обръщането на „ти” влиза неочаквано и интрузивно. Специално в Open Water в началото е дразнещо, после се свиква, а и има функцията да подсили за читателя усещането какво е да си черно тяло в бяла държава. Стига да не се прекалява, сменянето на перспективата е добър инструмент за контрол на достоверността, интимността и темпото.
Влязох в бара. Знаеш как е. Човек има нужда от разтуха.
- Използвай голям и малък глас.
Когато Кари Брадшоу седне на компютъра да пише рубриката си, историята е разказана в, както Паланюк го нарича, голям глас. Чуваме нератора, който коментира ситуацията и обобщава. Камерата, която ни показва действията от момент на момент, е малкият глас. Малкият глас и в киното, и в литературата е обективен – показва ни миризмите, звуците, текстурите, проследява действията в дадена сцена, дава ни фактите; големият глас разсъждава над тях, философства, дава ни смисъла. Преобладаващата част от историята трябва да бъде развита в малък глас и само спорадично на герой може да бъде позволено да анализира живота си, да обобщи. Особено важно е първото изречение да е в малък глас. Според Паланюк, днешният читател няма да толерира подобно начало:
„Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време, това беше векът на мъдростта, това беше векът на глупостта, епоха на вяра, епоха на безверие, години на светлина, години на мрак, пролетта на надеждата и зимата на отчаянието; всичко беше пред нас, пред нас нямаше нищо,...“
Добрата съвременна история най-вероятно ще започне с физическа сцена (с малък глас). С екшън. Филмово. Първо виждаме Индиана Джоунс да обира гробница и да се бори с отровни змии. Само след като ни се е вдигнал адреналина, ще ни го покажат да води скучна лекция пред студенти. Порното е единственият жанр, при който се пропоръчва говоренето да е в началото.
Реторичен въпрос а-ла-Кари Брадшоу - "Не мога да не се запитам, аз ли съм единствената жена в Ню Йорк, която не обича анален секс?"
- При диалог, указвай кой говори.
В англоезичната литература, за да припишат пряката реч на герой, ползват „he said“. На български постоянното повтаряне на „той каза“ сякаш дразни и сме по-склонни да мобилизираме богатството на езика от синоними, които, за добро или лошо, носят допълнителна информация, квалифицират – „отвърна“ или „той отсече“, „промълви“, „промърмори“, „произнесе“, „обади се“, и т.н. Английското „he said“ служи повече като празен момент, като тишината между нотите и не позволява на читателя да препуска през текста. Помага също да контролираме диалога, подобно на драматичните паузи, които актьор би привнесъл и индикра на коя част от изказването се придава тежест.
“Казах им да ми дадат парите си." срещу "Казах им - "Давайте парите."”
- Установи се като авторитет.
Тук може да ни съдейства нехудожествена литература като се използват методите ѝ за достоверност. Статия от вестник, документ. Истинно изречение също помага. От онези фрази, които като прочетем разпозаваме като прозрения, които винаги сме знаели, но не сме обличали в думи.
И това: „За да създадете история, в която читателят не се сеща да критикува героя, убийте майка му или баща му още в първата страница.“
Това, което кучетата искат е никой да не си тръгва.
- Вместо да пишеш за герой, пиши през героя.
Когато влизаме в стая, аз и ти виждаме стаята през обектива на собствения си живот и преживявания. В този смисъл двама души никога не влизат в една и съща стая. Така че без „двуметров мъж“ или „40-градусов ден“, без километри, минути, килограми. „Двуметровият мъж“ ни лишава от възможността да покажем, как протагониста възприема ръстта. „Мъж прекалено висок да целуне“ вече е формулирано през очите на героя.
„Той обича“, „той мисли“ и декларирането на други емоционални състояния от вътрешния свят на героите също е хубаво да се избягват.
Ще ходиме в Южна Франция през отпуската.
- Покажи несъвършен герой, който прави грешки.
Когато в началото на „Отнесени от вихъра“ Скарлет О'Хара заявява, че всичките приказки за война ѝ развалят барбекютата и че война няма да има, читателят се чувства над героинята защото знае историческата предопределеност. И ѝ симпатизира, въпреки привилегированото ѝ положение.
През цялата „My Year of Rest and Relaxation“ на Отеса Мошфег, читателят е сам с героинята в апартамента ѝ и единствен вижда как с поредица от решения, напълно осъзнати и мотивирани решения, тя се отдалечава от идеалния нюйоркски живот, който ѝ принадлежи, a и безкрайно ѝ отива, и се впуска в година на самоизолация, организирано заличаване на себе си, което ескалира в нещо като самоиндуцирана кома. Читателят не може да я спре, може само да се надява. [Страхотна книга от съвременен автор.]
“My writing has to be as much fun as going to parties, taking drugs or jacking off.”
Безспорно „Consider This“ е най-забавната книга с писателски съвети, която някога ще прочетете. Паланюк дава правило и ако внимавате, 3-4 страници по-късно ще забележите как сам го прилага. Монотонността, която подобни наръчници предполагат, разчупва с истории от турнетата по промотиране на книгите му. Понякога безумни истории, често невероятни. Препратките, които прави са колкото от литературни произведения, толкова от киното - говори за кадри, смяна на сцени, монтажи, които маркират отминаването на време, и твърди, че съвременният читател очаква прозата да се движи толкова бързо и интуитивно както филмовата камера. Разбира се, съветите на Паланюк не са универсални — подходящи са за определен тип светоусещане — но много от тях могат да бъдат приложени веднага, дори и в нехудожествени текстове.
Други (англоезични) заглавия, които покриват граматика, техника,
жанрове и видове специализирано писане:
жанрове и видове специализирано писане:
„The Elements of Style“ е класиката в англоезичния свят и се занимава най-вече с граматика и композиция.
В „The Sense of Style“, Стивън Пинкър извежда примери от журналистически текстове, юридически текстове, инструкции за употреба на ел. продукти и други видове специализирано писане. Демонстрира как и защо съответния жаргон е безумен и препоръчва алтернативи. Дори подлага на критика някои от отживелите правила в „The Elements of Style“.
В „How to Write a Sentence (And How to Read One)“, Стенли Фиш прави дисекция на ниво изречение като основният структурен елемент на всеки текст. Обяснява защо
определени фрази (примери от д-р Кинг, Ъпдайк и т.н.) остават в колективното съзнание и как са построени.
„Stein on Writing“, е от редактора на Джеймс Болдуин и се занимава с художествена литература. Набляга на структурирането на сюжета, развиване на героите, темпо, диалог, редакция и е една от онези книги, които ограбват читателя от магията на романа.
В „A Swim in a Pond in the Rain“, Джордж Сондърс събира в книга лекциите си върху седем класически руски разказа, които преподава в продължение на 20 години. Чрез разказите, той обяснява как функционира художествената история. Но освен чисто техническите аспекти, Сондърс напомня, че писането е и начин да се види света с нови очи.
„On Writing“ на Стивън Кинг е много обичана и препоръчвана книга с фокус над личния път на писателя.
В „How to Write About Contemporary Art“, Гилда Уилиамс напомня, че не е нужно да следваме клишетата типични в изуствоведството и за стойността на информирания и уникален прочит, който арт критика може да предложи.
„10 Steps to Writing a Vital Speech“ на Флетчър Дийн, в случай че някога ви се наложи да впечатлите с реч.