С прискърбие Ви съобщаваме
Николет Стефанова
На бюро, потънало изпод вази с изкуствени цветя, свещничета и други тематични джунджурии, човекът в погребалната агенция минава през движенията, които административната работа предполага – отваря папки, поглежда екрани, размахва листи докато става и сяда – и за пореден път тази седмица си мисля какво цивилизационно постижение са процедурите. Изпълнителят седнал до него, този който ще вземе трупа, може би ще го измие, облече и извози до крематориума, ни наблюдава с умерено любопитство. Все едно много такива минават оттук, но винаги е интересно да видиш и тия как ще се държат. Не може да видиш пожар и да не погледаш, нали? А и на майка ми може да се разчита, че ще „достави“. Ще е разтреперана, ще е ужасена от дейностите, последващи смъртта като смяна на партиди по ВИК и Енерго, уведомяване на пенсионното, като че ли не са по силите на никое човешко същество. Бачкаторът харсва колко сме неподготвени и с усмивка дава акъли. Харесва и това че големците също умират като обикновените хора. Това, че всички ставаме на пръст като ултимативния еквалайзер, обезсмисля постиженията приживе и оправдава липсата на амбиция, самодисциплина или какъвто там порок сме имали, който ни е спирал. Нихилизъм, който при други обстоятелства би ме успокоил, сега ме дразни.
В същото време стремежът за значимост изглежда да не липсва в тая индустрия. Траурната агенция се казва ВИП, местата за полагане на урни в гробището са Новия ВИП - 2000 лева, които ти подсигуряват място за три броя урни и Стария Ексклузив - 800 лева.
Чудя се дали наистина ще измие тялото. Майка ми се чуди дали ще му облекат дрехите или ще си ги вземат, дали щени върнат неговия прах, все едно някой има полза от това да подменя прахта на мъртъвците. Съседката каза, че в Турция измиват телата с голяма грижа, обтривали ги внимателно с топла вода. Тук ги пръскали с маркуч от разстояние.
В „Годината на магическото мислене“ (на български издателство Лист, 2021, в превод на Зорница Христова), изумителното за мен беше не толкова трагедията, която поразява Дидион – в рамките на една година губи мъжа и дъщеря си – колкото безметежността преди това. Абсолютното блаженство, в което семейството й е съществувало от едно житейско събитие към друго без дори и намек, че нещо лошо може някога да ги сполети. Сякаш не се съзнавали собствената си смъртност. Аз, която преживявам бъдещата си ракова диагноза ежедневно, периодично съм сепвана от смъртността на собствените си деца и разигравам в главата си последните години от живота на родителите си, намирам това за немислимо. За пръв път погребах баща си когато беше диагностициран. Погребах го още веднъж след първата операция, и след втората. Съвсем неетично погребвах човек, който продължаваше да се среща с приятели, води лекции и пише, гледа домати и въобще оставя своите отпечатъци върху действителността по множество начини. И понеже имах 4 години от първата операция, през които да свикна с мисълта, смятах, че съм подготвена за края. Че ще запазя самообладание.
Откакто почина не мога да дишам. Всеки дъх поемам с усилие, с напън. Усещам тежест от гърлото надолу от дясната част на гърдите. Когато изпълня гръдния кош, кислорода, който влиза не ми е достатъчен и не ми носи удовлетворение. Когато не можеш да дишаш, не можеш и да ядеш и почти не пиеш. Такава е йерархията на приоритетите на тялото. Трети ден крия състоянието си от майка ми. Като се видя в някоя витрина, изглеждам добре – отслабнала съм, но не съм бледа. По нищо не личи, че се държа на косъм. В ресторанта на съседната маса сядат семейство французи. Разбирам какво си говорят и искам да ги уверя, че са направили добър избор, че храната тук е страхотна, но нямам сили. Мисля си, че ще е жалко да умра сега, когато поназнайвам френски. Усещам, че ще припадна и казвам на майка ми. Отбелязвам любопитния факт, че съм в линейка с пуснати сирени. Този път я гледам отвътре, а не от улицата.
Кой от нас има по-малко връзка с реалността – семейството интелектуалци, които като някакви животинки не осъзнават собствената си смъртност или аз потънала в страхове, едновременно нездрави и нездравословни? Каквото и да си говорим, катаклизмите са неизбежни и когато най-накрая настъпят, неимоверно ни срещат с хората, които постоянно пребивават и работят в реалността. Не брокери, супер-юзъри, крипто-копачи, юрисконсулти, PR-и, а санитарките и сестрите и жените, които гледат стари хора по домовете. Жени като филипинската чистачка от „Триъгълник на тагата“, на които ще се крепи обществения строй след апокалипсиса. Когато си в подобна екстремна ситуация също имаш склонността да възприемаш хората или като злодеи, или като светци. Сестрата, която крещеше на майка ми къде да застане и как да хване баща ми, за да го повдигнат беше злодей. Сигурно психологията познава такъв феномен, където хора системно изложени на човешки страдания губят всякаква емпатия. Германия през 40-те е дала богат материал за изследване на този профил. „Той е в агония“, казва на излизане от болничната стая въпросната сестра, без жал или жестокост, маркира факт. Защо го държим в агония не се обсъжда. Обсъжда се обаче, нашата неадекватност пред разпада на най-близкия ни човек. Гледа се с насмешка, че съм там, но стоя пред вратата, парализирана от средновековното мъчение, което се разиграва вътре. Един ден ни казват да не седим в болницата толкова много защото сме му пречели да си отиде спокойно. На другия ден разиграват уж непринудени разговори на висок глас как „от втора стая са ни го дали да им го гледаме“.
Когато се смени дежурството, отделението се променя. Идват светиците. Тихите жени, които дават грижа и утеха. Те не ни се дразнят, че ги посещаваме, при това за кратко, от аугментирания свят, от света на идеите, където смъртта е интелектуална конструкция, концепция. Не се обиждат от нашата изнеженост и че не успяваме да прикрием шока си от процеса на умиране – хем естествен, а всъщност издевателство над всичко човешко. Именно в техните ръце издъхна и те ни посрешнаха да приберем нещата му.
- Тялото вътре ли е все още? - питам, сочейки към стаята.
Колко нереална е тази фраза. Като ли че тялото, за което говоря не е баща ми и баща ми не е това тяло. Приживе човек и неговото тяло са синоними; в смъртта някак са се разделили. Синтаксисът е съвсем различен. Както пише Кнаусгор още на първите страници на „Моята (лична) борба“, (на български издателство Дамян Яков, 2012, в превод на Мария Николова), в мига, в който животът напусне тялото, то става част от неживата материя. Като лампите, куфарите, килимите, като полето, блатата, планините... Нищо от тях не ни е чуждо. Постоянно сме заобиколени от предметите и явленията на мъртвия свят. Въпреки това малко неща будят у нас по-голямо неудобство от вида на човек, попаднал в негов плен. Разсъжденията му продължават с изброяване на усилията, които ние като общество полагаме да държим мъртвите тела далеч от поглед. Понякога нецелесъобразни усилия, които никога не са били предмет на дискусия. „Държим настрана мъртвите от необходимост, която никой не може да обоснове, но всички познават.“ При майка ми тази необходимост напълно е напуснала рационалното. Когато преди години бяхме заедно в Милано, аз бременна с Уна, много исках да се разходя из невероятния скулптурен парк, който е гробището Cimitero Monumentale.
Сестрата потвърждава, че баща ми си е на леглото, покрит с чаршаф. Отправяме се по коридора към стаята, за да съберем нещата му. Наясно съм, че майка ми не е чула този разговор, но също така мисля за хиляди други неща. Тя отваря врата, в който момент аз се изсеквам комично силно. Тя подскача стресната и се обръща към мен.
- Нали разбра, че тялото е вътре? - казвам.
- Не! Какво? Аз няма да вляза.
Завъртам очи и за последно прекосявам прага към, както се усеща, друго измерение, а всъщност към реалността. Този път съм спокойна и вече да премина от другата страна на болничната врата не е брутален, насилствен акт. Тази кошмарна врата, която докато баща ми беше жив, майка ми отваряше бодро със съзнанието, че вътре ще му е полезна, докато аз избирах да се гърча отпред, понякога с часове, преди да позволя да бъда всмукана в действителност толкова интензивна, че всичко човешко е свалено до базовата ни животинската същност. Плът и месо и органи и кокали. Не болнична стая, а картина на Бейкън, която баща ми е принуден да обитава. Херметически затворен между четирите и страни, между четирите стени на съзнанието. „Полудявам“ каза три дни преди да почине. „Сега се пречистваш“ каза приятелят му будист.
Тялото му беше напълно опустошено от близо месец. Редуцираше се от ден на ден. Кожата на лицето му се впиваше и хлътваше към черепа, ръцете му бяха само кости. Поради нефункциониращия черен дроб, целият беше пожълтял, дори бялото на очите му. Погледът обаче беше ясен и някак небелязан от времето и издевателствата на болестта. Иззад неузнаваемото вече лице ме гледаше баща ми такъв какъвто винаги съм го познавала. Мило татенце!
Ако всеки етап от нашето развитие съществува съвместно с всички останали и у нас е заровен спомен за начина, по който сме възприемали света като малки, повече от всеки друг, който познавам, баща ми умееше да се връща в детството и младостта си, преди времето да залее живота му и светът да стане систематизиран и категоризиран. Да, беше 70-годишният онкоболен, но също така беше 16-годишно момче, 19-годишен войник, 38-годишен учен. И през годините, когато говореше с мен, особено по трудни теми, той изваждаше онова себе си, което съответства на моята възраст. Никога снизходително, а с голяма грижа да разбере аз откъде идвам. Впрочем така беше и с чуждите хора – със студентите си, с хората от селото. Общуваше с разбирането, че той може да е другия и по силата не на заслуги, а на чиста случайност той е, да кажем, на социално по-високата позиция.
Наясно, че съм неспособна истински да прекрача в неговата болка, той пък беше напълно наясно не само с положението си, а и със страданието, което причинява на нас. Регистрираше поредния ужасяващ колапс на тялото, и все пак до последно опитваше да ни облекчи с шегите си. Хуморът му понякога се плъзгаше по повърхността на вечната мъжка сексуална неудовлетвореност, но по-често се коренеше в мрак и екзистенциално отчаяние.
След седмици лежане в една позиция – никога по гръб, никога по корем, а все надясно – през последните два дни той започна да се обръща, да се мята, да се опитва да се изправя сякаш е тръгнал за някъде, все едно търси нещо... Изход от тоя пуст живот. Последните стенания на душа пред безкрайна тишина.
След като си наблюдавал картина на Франсис Бейкън, тръгваш си с чувство на облекчение; преживял си най-лошото и си преминал от другата страна. Когато си тръгвах от болничната стая чувството на облекчение беше прекъсвано от разтърсващата мисъл, че всъщност нищо не е свършило, че той е още в онзи ад. Мислено се връщах при него, но сега беше само спомен, а не преживяване. Свойството на мозъка, всеки път когато си спомня момент или събитие да си спомня не момента, а спомена за него. Споменът за спомена за спомена. Дистанцията се увеличава и губи достоверност и едва ли не трябва да разчитам на въображението си.
Докато събирам вещите му в чанта - вестник, телефон, торбички – хвърлям погледи към чаршафа и възвишенията на обезобразеното му тяло. Органична форма, която наподобява човешка анатомия, но е пълна нейна дисторция.
Следващите дни скръбта ще идва изневиделица, като че ли да изобличи илюзията за самоконтрол. Баща ми ходеше при нотариус, на който някога е преподавал. Сядаше и докато му вършат работата, нотариусът се допитваше до него по разни въпроси, които си е маркирал от практиката. Обсъждаха интерпретации на разпоредби, практически грешки поради неразбиране на някоя специфика, тънкости на производството по несъстоятелност или разпределението на дружествени дялове. Обменяха идеи с вълнението на хора, които са намерили съпоставим интелект. Виждала съм много пъти адвокати на маса да попиват всяка негова дума с оня блясък в очите, индикиращ смяна на перспективата и потенциал този разговор да им реши текущото дело. Когато като жест на признателност отидох в нотариалната кантора да занеса няколко от неговите книги, може да се каже, че бях в настроение. Когато ги подавах обаче гласът ми се разтрепери... Случва ми се за втори или трети път вече, докато съм разстроена за част от секундата съзнанието да ме напусне. Сякаш пропадам в дълбините на скръбта и заобикалящата ме среда напълно изчезва. Опомням се и виждам, че съм права и плача и срещу мен има човек. В представите ми изглеждам като просълзената за греховете на света и болките на земния живот Мадона; одухотворена съм. Но във встъписания погледа на помощник-нотариуса, бивш мой състудент, прочитам, че далеч не е толкова живописно. Мисля, че тялото ми прави някаква конвулсия и липсата на контрол в този момент е забележима отвън и стряска човека. Съвземам се и успявам да продължа разговора в друга насока, към нещо неутрално. Какво имаше в този жест на подаването на книгите, което ме покърти, не знам. Че това, е което имаме останало от него? Че може да са им безполезни? Че целият му живот ще изчезне с него?
Сигурно е нормално в периода непосредствено след смъртта му често да се намирам в пределни състояния, където връзката с действителността се размива. Вечер когато се унасям в сън и хипнагогичните халюцинации нахлуят, вместо да се отпусна, се сепвам от страх, че губя разсъдъка си. В усилие да се съхраня и да се вкопча в нещо веществено, оставам будна. Истината е, че не искам да губя връзката с оная стая заради извратеното познание, което ми даде за това, което може да бъде. “Стая и гробница, гробница и утроба, утроба и стая. Дъх и дух.” (Пол Остър, Изобретяване на самотата, издателство Колибри, 2022 в превод на Иглика Василева).
Колкото и да се напъваха приятели и познати да ни утешат с пречистващата сила на мъченичеството и илюзията за някаква метафизична истина, това което остана е усещане за безсмислено страдание. Да търсим значение, когато то не съществува е като да строим въображаем свят, наясно, че такъв свят е без устои.
Здравейте от реалността.