К А Р Г О


К У Л    Т

 




Американците имат едно чаровно качество да си ценят талантите и да се радват на успеха на другите. Произвеждат звезди и празнуват постиженията им. С утвърждаването на хип-хопа като мейнстрийм култура – от включването на рап артисти в полувремето на Супербоул до превъплъщението на Снуп в маскота на Олимийските игри – сякаш сме получили колективна амнезия и сега се събуждаме за факта, че става въпрос за гангстерите на 90-те. Изглежда в последните години хип-хопът съществуваше в някакво идеално състояние, чист и стерилизиран, независим от контекст – исторически или социален. Все пак бийфът между Кендрик Ламар и Дрейк се въртеше не около престрелки, а около това кой е по-добър баща и съпруг. 

Сега е различно, казвате, през 90-те времената бяха други. Тогава е било нормално Ар Кели да се ожени за 15-годишната Алия, да кръсти албума ѝ “Възрастта няма значение” (Age Ain't Nothing but a Number) и на корицата да дебне зад нея като изрод. Няма нищо странно след първата вълна дела за детска порнография срещу него, да си колаборират с Джей Зи и да тръгнат на турне - Best of Both Worlds, 2004. (За протокола: по тези обвинения Ар Кели е оневинен.) 
 
“Такива бяха времената, човек” е интересна теза, защото обрисува миналото като място на беззаконие, расизъм, хомофобия. И всичкото това насилие е било вплетено в тъканта на филмите, литературата, музиката, която слушаме; било е дори естетизирано в гангстерския рап. Хората са продукти на времето си, но сега ние сме по-добри. Като обитатели на настоящето, ние можем да разграничим доброто от злото. Въплъщаваме либералната идея, че човек непрекъснато се усъвършенства и пословичната дъга на Мартин Лутър Кинг се огъва към справедливостта.  
Че този сантимент е далеч от истината е очевидно. Очевидно е от скандала с Диди, от факта, че моделите на поведение са същите и продължават, и че едва сега излизат наяве по легитимен начин. Случаят Диди дава огън и на много конспирации, разчленява се и плъзва по митологичните герои на нашето време (всички, от които явно са били на негово парти). Връща ни към стари теории като смъртта на Алия и разпалва нови като какво се е случило на Джъстин Бибър.


Американските идоли трябва да са перфектни. Затова когато се сгромолят, те се сгромоляват зрелищно, епично, а последиците отекват дълго. Като шамар на Оскарите. У тълпата се заражда морално чувство и изведнъж да изрази възмущението си става страшно важно и необяснимо вълнуващо. И така, #metoo помете много от любимите ми хора – от Луи СК, през Чарли Роуз, до Шая Лабоф и Джеймс Франко, който все още e в изгнание в някой иберийски ресторант. За разлика от черно-белия свят на американеца, европейците сякаш сме по-способни да живеем с противоречия. Няколко неща могат да бъдат верни едновременно. Европейската публика аплодира на крака филма на Полански, без да аплодира Полански-изнасилвача.

Диди няма за какво да бъде аплодиран, с което ни дава carte blanche да се присъединим към линчуващото множество. Сега ни се е паднало да се качим на вълната на моралното превъзходство и да споделим тръпката от помитането на злодея. Историята с Диди сама по себе си е must see TV – по-добра от “Наследници” и по-добра от “Короната” – но конспирацията заплашва да изобличи цялата музикална и филмова индустрия по начин, по който случая Епстийн не успя. И тук нещата пак стават сложни. 

К  А  Р  Г  О

К  У  Л      Т



> За нас

> Екип

 > Речник

Контакти

     
Включете се в авторския екип на Карго култ като ни изпратите своя статия за публикуване.