Целият процес беше опустошителен... Десет часа лишаване от свобода са десет часа твърде много. Така че за човешко същество да бъде третирано като животно в продължение на десет години, няма бързо решение за това... Все едно по теб стрелят и ти бягаш да спасиш живота си. Дори не си разбрал, че вече си прострелян в крака, защото тичаш на адреналин. Едва когато си в безопасност, осъзнаваш, че имаш дупка в крака и се сриваш; не можеш да станеш. Така го изпитах това преживяване. Когато излязох, дори не осъзнавах колко съм бил наранен и съсипан, защото потисках усещанията си за болката и унищожението, през които минавах.
Спомням си, че майка ми идваше да ме вижда на етажа за посещения. Майка ми не можеше да ме погледне; започваше да се тресе, ставаше и отиваше в банята. Не можех да се отдам на чувствата, защото ако се разплачех пред нея, това щеше да разбие живота й. Ако плачех пред пазачите в затвора, щяха да ме помислят за слаб. Затова се връщах на двора да вдигам тежести, да пуша и да се държа сякаш нищо не се е случило.
Когато си преминал през това, как се съвземаш...? Как възстановяваш живота си?