“Фигури” от Мария Попова
Антония Начева
Преди да сложа началото на този текст се замислих, че вече повече от десетилетие в ежедневието ми редовно се мяркат жълтите каренца, в чиито полета са разположени вдъхновяващи цитати или размисли на знаменити хора, споделени от The Marginalian, блогът на Мария Попова. Преди преименуването си той беше познат като Brain Pickings, и е най-известен с това, че в него авторката му споделя свои материали с висока културна стойност, като биографични бележки за прочути учени, техни есета или философски разсъждения върху исторически събития, въжделения на човешката душа, науката и т.н.
Изпитах тих възторг от умението на Мария Попова да извлича есенцията от материалите, които чете, за да ги представи в сбити, стегнати и вдъхновяващи текстове, с които да захрани още повече любипитството на посетителите си. В дебюта си като неин читател прекарвах часове хищно поглъщайки текст след текст. Това беше време от живота ми, далеч от всичко познато, в красив чужд град, с почти никакви социални контакти, в интелектуална изолация, която успявах да смекчавам до голяма степен със статиите в Brain Pickings и редовните посещения на библиотеката.
Логично, а според мен и необходимо, беше проектът на Мария Попова да се разгърне в книга, защото форматът на блога има своите ограничения и не позволява по-всеобхватен поглед над живота, дейностите и творчеството на личностите, които най-силно вълнуват авторката. “Фигури” оплътнява тази концепция, а и нещо повече — създава по-наситена картина върху произхода и пътя на идеите, развитието на науката, стремежът към знание, красотата на поезията, като ги поставя в една широка историческа и времева рамка.
На пръв поглед “Фигури” може да бъде разгледана като биографична книга за животите на няколко важни исторически личности, които с предмета на своята дейност са укрепнали и подсилили колоните на света. Но биографиите им не са представени по традиционния хронологичен начин чрез важните събития, които са ги съпътствали. Както и в блога, така и тук Попова ни представя тези исторически фигури изследвайки идеите, които са ги движили и тласкали напред.
Книгата започва с Йохан Кеплер, първият астроном, живял през XVII век, който демонстрира, че небесните тела се движат по изчислими елипси чрез физични сили. Той е и създател на първото произведение в областта на научната фантастика. Освен човек отдаден на науката Кеплер е и мислител-визионер, изпреварил философията на своето време, осъзнавайки факта, че разликата в съдбата на мъжете и жените не се дължи на разположението на звездите, а е резултат от невъзможността на жените да получат образование и себереализация, разгръщайки пълния си потенциал. В светлината на тези разсъждения Мария Попова конструира скелето на книгата си, полагайки в основите му постиженията на жени в различни области на научната и творческата дейност в годините след Кеплер.
Втората фигура представена от авторката е Мария Мичъл, която два века след Кеплер в една октомврийска нощ на 1847 година на остров Нантъкет открива нова комета и се превръща с първата жена астроном в Америка и първата жена приета в Американска академия на изкувствата и науките. Зад тези успехи на Мичъл стои баща ѝ, които е вярвал и настоявал, че на момичетата и момчетата трябва се предоставя еднакво образование. Домашното обучение на Мичъл не е минало без разкази за големите астрономи Уилям и Каролин Хершел, чиито открития я вдъхновяват да наблюдава небето с все по-голямо желание. Мичъл остава застъпничка на възможността жените да се развиват в науката, изкувството и литературата и се посвещава на делото да преподава и огранизира събития, в които се стреми на разширява кръгозора на своите ученици чрез беседи за литература, наука и философия.
Идеята на Мария Попова е да разкрие пред читателя възможно най-осезаемо промяната на хоризонта след всяко ново научно откритие или ново движение на мисълта. В биографичните истории, както на Мария Мичъл, така и на останалите подбрани от авторката личности, преминават още десетки видни фигури, обитавали светът на науката, идеите и литературата по същото време. Те влизат и излизат от текта, чрез микро истории, свързани с духът на епохата. Фредерик Дъглас, Хенри Дейвид Торо, София Пийбоди, Елизабет Барет Браунинг, Мери Съмървил, Уолт Уитман, Ралф Уолдо Емерсън вярват и споделят едни и същи естетически идеали в търсенето на смисъл в литературата, изкувството, науката и философията. Освен в метафизичното пространство на интелектуалната безграничност, пътищата на много от тях се пресичат и във физическия свят.
Мария Попова притежава силно развит асоциативен импулс. Всяка история, която разказва е съпроводена със стих, откъс от писмо или дневник. Така тя дава възможност на тези исторически личности да присъстват в книгата ѝ със собствения си глас. Освен това авторката умело сглобява сложните връзки между своите герои, като прави неочаквани паралели и подчертава дълбокото влияние, което те са имали един върху друг. Книгата е свидетелство за силата на човешката взаимосвързаност, показвайки как действията на един човек могат да се отразят във времето, за да докоснат живота на други хора, дори и на тези, които те никога не са срещали. Без излишна орнаментика и спекулативност, но със завиден лиричен размах, Попова предлага внимателни анализи върху вътрешните погледи на своите герои:
“Мичъл се възхищава на Маргарет Фулър не само заради дръзкия начин, по който преплита сърцето и ума си, но и заради новаторската ѝ мисия — да осъди онова, което тя нарича “великия радикален дуализъм” на пола, и да настоява, че “не съществува изцяло мъжествен мъж, както не съществува и чисто женствена жена”. В стихотворението, използващо за модел на героинята Мичъл и най-вероятно вдъхновено от Фулър, Мелвил изразява жалбата на Урания от насилствеността на това изкувствено, ограничаващо разделение:
Непълни. Туй ни прави роби.
И ако тези половини се разминат,
ще бъдем с недовършена природа.
Съдбата сляпа режи ни на части
малцина се намират и събират.
Космичен гаф, анархия проклета.
Човешка цялост трудно се постига
и плашим се да минем през живота?”
Или:
“Също като Мария Мичъл Рейчъл обича Милтън; като Маргарет Фулър — Шекспир. Харесва Мелвил и особено се възхищава на Твен заради неговата “омраза към лицемерието”. По-късно неин колега ще си спомни, че “в Рейчъл имаше нещо от деветнайсети век”. През целия си живот Карсън пази до леглото си копие от дневниците на Торо, които чете всяка вечер преди заспиване като “приятен ритуал”.”
Маргарет Фулър е следващата основна фигура в интелектуалната артилерия, която е избрала да ни представи Мария Попова. Фулър е съвременница на Мария Мичъл и е жена със силен устрем към знание, за която обстоятелствата в XIX век спрямо жените не са пречка, а устойчива амбиция, с която иска да докаже, че мястото на жените не трябва да е подчинено на заложените обществени норми. Тя е първата жена назначена на пълен щат във вестник и първият журналист, който използва трибуната, предоставена ѝ от медията, за да пише критически текстове за изкувство и литература.
“Тя избира литературата като свое оръжие — “среда за вглеждане в цялото човечество, ядрото, около което могат да се обединят цялото ни познание, целият опит, цялата наука, всичките ни идеали, както и всичко практично в нашата природа.”
Ако е вярна приказката, че всеки автор си има свой любим герой, то подозирам, че за Мария Попова това е Маргарет Фулър, или просто може би усещам съжалението ѝ, че толкова радикален и бистър ум не успял изцяло да завърши своята просветителска мисия, заради преждевременната си гибел.
Останалите основни личности, с които се занимава книгата на Мария Попова са скулптурката Хариет Хосмър, поетесата Емили Дикинсън и морската биоложка Рейчъл Карсън. Освен интелектуалното пионерство, друга особеност, която обединява всички тези силни женски фигури са техните любовни влечения. Всяка от тях в мимолетен или по-продължителен период в живота си е изпитвала силна привързаност или страстно привличане към други жени. Обзорът на интимният живот на героините е описан с грижа и деликатност, без излишни внушения, защото основните акценти на “Фигури” са не личните вълнения, а интелектуалните търсения, творческите усилия и взаимосвързаността на човешките преживявания.
Отличително звено, което споява стремежите на описаните личности е и темата за трансцедентността. Тя се свежда до идеята за излизане извън рамките на обичайното или конвенционалното, за достигане отвъд границите на физическия свят и за търсене на по-дълбоки истини или по-високи нива на разбиране. Много от пресонажите в книгата демонстрират тази характеристика чрез своите интелектуални, творчески и духовни начинания. Въпреки че конкретните им занимания и области на познанието са различни, те споделят общата нишка на търсене на по-дълбок смисъл и разбиране отвъд непосредственото и земното. Чрез своите начинания те демонстрират силата на човешкото любопитство, творчество и стремеж към нещо по-голямо от тях самите, като илюстрират идеята за трансцендентност, която преминава през цялата тъкан на книгата.
“През 1894-а, в годината, когато писмата на Емили Дикинсън излизат на бял свят, Елизабет Пийбоди го напуска. Тя е почти на деветдесет и е надживяла всички други трансценденталисти. Трансцендентализмът — идеологията, която тя самата назова, основаваща се на шаблоновата взаимосвързаност на битието — ще я надживее, посявайки някои от най-основополагащите идеали за следващия век, сред които и движението за опазване на околната среда.”
Последната част от книгата е посветена на личността, която най-много се доближава до светоусещането ми и която XX век ще запомни като жената-учен, открехнала портата на екологичното самосъзнание и връзката на човека с природата. Това е морската биоложка Рейчъл Карсън, която се впуска в тази наука без дори да е зървала солените вълни на морето. Пристрастието ми към ореола на точно тази фигура идва не само защото и моят академичен път премина през биологическите науки, но и заради огромното ѝ преклонение към литературата. За нея Мария Попова пише:
“В пресечната точка на науката и литературата Карсън открива фокуса за лъча на своето търсене и на чувствителния си интелект. “Винаги съм искала да пиша”, казва Рейчъл на лабораторния си партньор късно една вечер в нейния изпълнен с формалдехид рай. “Биологията ми даде нещо, за което да пиша.” Това е зародишът на дългогодишното убеждение на Карсън, че литературата и науката живеят в жизненоважна симбиоза, чиято цел е разкриването на природата на реалността; убеждение, което ще изрази четвърт век по-късно в речта си при приемането на Националната награда за литература:
“Същнонстта на науката е същността на самия живот. Науката е част от реалността на живота; тя е какво, как и защо на всичко в преживяванията ни. Невъзможно е да се разбере човекът, без да се разбере неговата среда и силите, които са го формирали физически и психически.
Целта на науката е да открие и освети истината. Това според мен е целта и на литературата, независимо дали е биография, история или художествена литература; затова ми се струва, че не може да има литература, отделена от науката.”
Рейчъл Карсън нахлува в света на литературата като биограф на морето, описвайки неговите особености, дълбините и обитателите му, както и движещите го сили. Това, което постига в трите си книги посветени на морето е чрез поетичен и увлекателен начин да популяризира науката сред американската читателска аудитория. Съдържанието на триологията ѝ изгражда обществено самосъзнание, което разпознава значението на научните изследвания, нуждата от опазването на околната среда и силата на литературата да вдъхновява социалната промяна. Като автор Карсън е дълбоко ангажирана с проблема как да предаде екологичното познание и как тактично да измести фокуса от човешкия живот в рамките на литературната форма.
Най-големият ѝ и значим принос към човечеството е последната ѝ книга “Смълчана пролет” ( изд. “Земиздат”, 1987 г., превод Боян Атанасов), в която Карсън подробно описва влиянието на ДДТ и неконтолираното използване на други пестициди върху околната среда и животът на земята. Отзвукът е грандиозен и дава началото на широка обществена загриженост към държавните политики в земеделието и поставя началото на редица екологични движения. Отнема десет години след разкритията на Карсън държавната администрация на САЩ да забрани използването на ДДТ и да въведе по-строги регулации за използването на пестициди.
Удивителен и вдъхновяващ е разказът на Мария Попова за делата на Рейчъл Карсън. В неравната траектория на крехкото си съществуване, и то в области на интереси все още доминирани от мъже, морската биоложка и писателка повдига високо моралния императив за отношението и грижата ни към природата. Всичко това Карсън постига улавяйки пулса на обществените емоции чрез топлите инструменти на литературата.
В книгата си “ The Sense of Style” (2014) популярният психолингвист Стивън Пинкър говори за “проклятието на знанието” с аргумента, че това е най-голямата причина за лошо писане и че подобно на децата писателите често пропускат, че другите не знаят това, което те знаят. Също така твърди, че лошите писатели са склонни да се спират на несъществени моменти и да правят логически връзки, които само те разбират. Когато започнах книгата на Мария Попова бях убедена, че Пинкър е прав и четях с мотивацията да докажа тезата му. Стори ми се, че Попова е подходила твърде амбициозно и разказът ѝ наподобява по-скоро хаотична чернова. Но когато усетих ритъма на текста, разбрах, че книгата не може да бъде написана по друг начин, и че също като своите герои Попова изразява трансцеденталната си същност чупейки бариерите на конвенционалното и традиционното разказване.
Опитах се да опиша “Фигури” възможно най-сдържано и пестеливо, но истината е, че сетивата ми избухваха в неконтролируем възторг прелиствайки страниците на книгата. Тя е храм на познанието, който с всяко посещение разкрива нови простори на мисълта, надничайки в необятните светове на науката и литературата. Освен с енциклопедични познания Мария Попова си служи и с красива проза. На моменти размислите ѝ за собствения ѝ живот и преживявания, вплетени между разказите за тези видни личности, придават на текста дълбоко личен характер. След като завърших книгата веднага се върнах и прочетох още веднъж първото изречение. Въздейства ми по-поразително от първия прочит. В кратък момент на съзерцание усетих, че тази книга ни кара да преодолеем пропастта между минало и настояще, засилвайки идеята, че историята не е просто далечен запис на събития, а непрекъснат диалог, който тласка и оформя живота ни днес.