Диктатори и трактори в посолството в Брюксел
Николет Стефанова
В българското посолство ни посрещат като скъпи гости. Самата сграда на посолството се намира в жилищен квартал на Брюксел и е префасонирана за целта къща, обзаведена в тъмно дърво и тапицерии в топлата гама.
Срещата с Димитър Кенаров е достъпна за всички. Събитието във Facebook е публично и дори няма вход. Въпреки това привлича определен кръг от хора – културни дейци, активисти, журналисти, политически анализатори, задължителния европейски чиновник. Циникът в мен подозира, че именно това е причината всеки гост да е обгрижен с такова изключително внимание. Останки в манталитета, че не знаеш кой на кого е човек и разумното е да си nice с всички. Сигурно по-вярното е, че хората тук са общност и отдават от личното си време след пет за това посолството да разширява ролята си на център на културен живот.
Намираме си места. Нашата групичка се разпростира стратегически на почти цял ред в по-задната част на залата, но не толкова назад, че да е неудобно да участвам в разговора. Гушнала съм копие на “Диктатори, трактори и други приключения” – сборникът с репортажи на Димитър Кенаров, който е повод за срещата – цялото в подчертавки, отбелязки и бележки в полетата. Сякаш, за да се увери, че всичко е готово преди излизането на автора пред публика, мъж в костюм наднича от антрето и забелязваме запаленият фас в ръката му. Очите ни се разширяват и се споглеждаме в търсене на потвърждение на това, което сме видели. Разсмиваме се. Това чаровно факелче от близкото минало, или по-скоро мил артефакт от паралелната българска реалност, ни кара да се чувстваме повече у дома си, отколкото всичките любезности. В такава атмосфера поне няма да се притеснявам да се включа в дискусията и да си задам въпросите, част от които старателно съм събрала от приятели от София и Пловдив специално по повода.
Представят ни Канаров и разговорът започва с истински важните неща – тоалетите. От коментарите, които разменят с водещата се разбира, че тя е координирала розовият цвят на роклята си по сакото му. Всеки пласт умисъл към сценичното представяне трябва да бъде приветстван, така че се повдигам от мястото си, за да видя по-добре двата смучещи бонбона в отсрещния край на залата.
Кенаров открива с разказ за мястото на литературната журналистика като жанр. Нарича документалистиката “майката на романа” и дава примери от античността, като исторически хроники, пътеписи, писма, и как основоположниците на английския роман като “Робинзон Крузо” представят художествената измислица през призмата на реална история. Тази тема е красиво развита в предговора му към книгата. Популярността на жанра в англосаксонската традиция, а и универсално, се дължи на това, че дава възможност да научиш нещо докато се забавляваш и действително, съдейки по себе си, не бих отворила статия за Радован Караджич, ако не се четеше като литература. Димитър Кенаров редом до Том Улф, Труман Капоти, Света Джоун Дидион и с проблясъци от Хънтър С. Томпсън, например когато минава сръбската граница с куфар контрабандни дрехи, завърта джойнт в компанията на цигани на фона на дръм-енд-бейс или лежи в изолатор в Беларус.
Питан за темите, на които се е спрял, той споменава за живота си в Америка след завършването на университет и усещането, че няма какво да направи за това място. Как да допринесеш към толкова наситена култура? Нишата, която си е избрал, а именно да пише за Балканския регион за американски издания, сигурно има прагматични основания, но също така не остава съмнение, че темите го интересуват. “Като тръгнеш на запад от Калифорния, пак стигаш на Изток”, казва.
Ако оставим качеството на прозата му настрана, което е първото, което впечатлява, в културно отношение, Кенаров прави точно обратното на много други. Докато ние масово привнасяме съдържание, копираме музика, телевизионни игри, инфлуенсърски похвати, и ги окастряме за българския пазар, той отразява и създава култура от нашия регион, която намира публика в Америка. Ако ние сме вечно инспирирани от западни влияния – както казваше един приятел на времето “Това аз съм го измислил за България.” – Кенаров обръща посоката на течението и прави много по-трудното да инспирира чужденците с нашите истории. В подхода му има елегантност и осъзнат стремеж да не допринася за ориентализацията на Балканите в смисъла, който Едуард Саид дава на сбор от стереотипи и “мухлясали истини”. В тази посока работи и статията му за Иво Димчев в The New Yorker.
Темата за ориентализацията на историите от нашия край ще засегне и в труда си за Георги Марков, по който Кенаров работи от 6-7 години. Георги Марков, който стига върха на възможното в комунистическа България и зарязва живота си в удобство и привилегии (символ, на които е сивото BMW, което кара из София - единственото частно BMW в държавата по това време), за да бъде “господин никой” в Лондон, но с амбицията да покори и Западния свят. Само че западният свят не иска нищо повече от него, освен спомените му за живота от другата страна на Завесата.
В литературата има един такъв похват, когато средата вече е изчерпана, героите да бъдат изпратени на пътешествие някъде по белия свят. Във “Великият Гетсби” те сякаш произволно скачат по колите към Манхатън; В “Полет над кукувиче гнездо” отиват на риболов в компанията на две проститутки. Големият свят като че ли нампоня на героите за тяхната незначителност, за тяхната смъртност и служи за катализатор на последващи събития. В историята на живота на Георги Марков, преместването му в Лондон води до екзотичната му смърт и поредния пласт ориентализация.
Разговорът органично вече е покрил по-голяма част от въпросите ми и се разпростира до не по-малко интересни технически теми. Например за проверяващите факти в The New Yorker и как са превеждали на английски частта от личните бележки на Кенаров, които си е водил на български, за да могат да ги верифицират. Обяснява и защо не си е превел сам репортажите в книгата. Напоследък се облъчвам с подкаста за превод на художествена литература Бележка под линия, където се занимават проблеми като трябва ли преводачът да е невидим или към кой има по-голям ангажимент – към оригиналния текст или към читателя. Когато обаче преводачът е самият автор, оригиналът вече не е свят и се започва един безкраен процес на редактиране, който Кенаров си е спестил. Продължава със сравнение между ролята на редактора у нас и в Америка, където редакторът остава анонимен, но работи толкова интимно с текста, че функцията му е повече на съавтор. Изплуват ми много изказвания на световни писатели за това как от момента, в който са се сработили с редактор, траекторията на кариерата им се променя и обикновено отношенията им са до живот. Като се заговорим, трябва да му препоръчам “Обърни всяка страница“ (оригинално “Turn Every Page”) - документален филм за връзката на Робърт Каро с неговия редактор Робърт Готлиб.
Времето има тендецията да напредва и ако не се включа скоро с въпрос, ще изпусна възможността. Понеже съм една от малкото вече прочели книгата, може би би било интересно да споделя на автора и публиката за преживяването си като читател. Да му благодаря за визитата, защото ако не ни беше дошъл на крака в Брюксел, щях да държа “Диктатори, трактори..” на купчината непрочетени, първо защото като принципно положение избягвам живи автори [кикот в публиката], още по-малко българи [неодобрителен кикот], и второ, но по-важно, защото не ми се връща на Балканите. Емигрирала съм оттам с желание, дори хъс, преди всичко по естетически причини и не ми се връща обратно нито чрез филми, нито чрез музика, нито през литература. По повод на днешното събитие съм решила да мина книгата по диагонал, колкoто да добия представа. Текстът обаче не ми го е позволил. Всеки път когато съм се опитала да прескоча абзац с детайли по някое пътуване или описание, ще се намери фраза или любопитен факт, който да ме върне. Някоя неочаквана метафора ще ме закове на място, хем не съм фен на метафорите. Това е просто свидетелство за качеството на прозата. Или, не знам, може би преводачът Ви е много добър [смях / Кенаров клати глава утвърдително].
Чувам си сърцето. Познавам се достатъчно добре, за да знам, че ако взема думата, каквото и да кажа, няма да прозвучи както съм си го представяла. Водещата се оглежда за последен въпрос от публиката и среща погледа ми. Задрасквам всичко по-горе и само ще попитам какво чете напоследък като художествена и нехудожествена литература. Ще кажа, че въпросът ми го праща приятелка от България, и че мисля, че много се надява да чуе в отговор името на Зейди Смит [Кенаров се разсмива]. Би бил хубав въпрос за завършек на срещата. Може би би породил по-хубаво заключение от констатацията, с която реално завърши - “Светът се разпада и се разпада навсякъде.”
Само че изтървам и този момент и вече ни благодарят за присъствието и ни отпращат към залата с вината и кетъринга. Слава-богу мога поне да отида да ми разпише книгата и да си поговорим като нормални хора, без стрес.
Без стрес ли? Някакви думи излизат от устата ми и се чувам да казвам нещо за диагонали и как не ми се чете. Звучи повече като обида, отколкото като възторг. Всъщност звуча като онова студентче, което в пътеписа “Край Мальовица” (из “Задочни репортажи за България”) посреща Георги Марков някъде по планинските пътища, за да го заведе на среща-разговор с останалите бригадири:
— Не чета днешна българска литература!… Не си мислете, че не съм опитвал… Колко пъти… момичетата говорят за тоя-оня писател и човек рече да не остане назад… но… — тук той се спря, обърна се с лице към мене и като ме гледаше в очите, каза: — Аз просто не знам, за какво пишете?
Но в Кенаров има достатъчно спокойствие и скромност да приеме вербалното недоразумение с усмивка. “Изкуството не е състезателна дисциплина”, казва, “Успехът е относителна величина.” Нпомня на героя си от “Ненадейни дисиденти”, поляк в неравна битка с корпорации и правителства да опази земята си от шистовия газ - “Ако ме питаш защо се боря, ще ти кажа. Аз съм обикновен човек и моята философия е да оставя колкото може по-малка следа на тая земя.”
От посолството си тръгваме повече на брой отколкото сме дошли и развеселената ни компания ще закрепи разпадащия се свят на по просеко в бара надолу по улицата. Все пак не мога да позволя на поредната си социална неадекватност да ми развали иначе силната вечер.
Димитър Кенаров е писател, поет и журналист на свободна практика. Завършва Американския колеж в София и следва в Университета „Бъркли“, Калифорния. Дипломната му работа върху поезията на У. Х. Одън и Йосиф Бродски му печели три академични награди. Повечето от репортажите в “Диктатори, трактори..” са преводи на публикациите му в The Virginia Quarterly Review. Публикувал е още в издания като Esquire, New York Times, Nation, Foreign Policy. Но това са само стъпки към ултимативното признание – The New Yorker. През последните години работи над първата англоезична биография на Георги Марков за американското издателство. Замесен е в куп други интересни проекти като подкаст на Audible по историята му “Маската на нормалността: По следите на сериен убиец в Македония”, както и аудиоразходка из скулптурния парк към Музея за социалистическото изкуство през творчеството на Георги Марков, селектирано и записано от Кенаров.
Други статии
„Добър ден, тъга / Обичате ли Брамс?“ от Франсоаз Саган
Докато мадам Саган беснее по парижките улици и разказва на камерата за катастрофата, която почти приключва живота ѝ 3 години след публикуването на дебютния ѝ и до ден днешен най-известен роман, “Добър ден, тъга”, в хаоса на високата скорост, тя блъска пешеходец. С това екипът на BBC получава не само автентичното Саган-преживяване, а и улавя и затвърждава легендата.
Чети още
Докато мадам Саган беснее по парижките улици и разказва на камерата за катастрофата, която почти приключва живота ѝ 3 години след публикуването на дебютния ѝ и до ден днешен най-известен роман, “Добър ден, тъга”, в хаоса на високата скорост, тя блъска пешеходец. С това екипът на BBC получава не само автентичното Саган-преживяване, а и улавя и затвърждава легендата.
Чети още
“Consider This” от Чък Паланюк
За четенето като консумиране и за писането като създаване на продукт.
Авторът на “Боен клуб” ни учи как да напишем въздействащ текст и евентуално да го продадем. Не използвай абстракции, казва. Моделирай историята си по класическите архетипи. Създай напрежение. Пиши през героите, а не за тях. Убий майката или бащата на протагониста още в първата страница.
Чети още
За четенето като консумиране и за писането като създаване на продукт.
Авторът на “Боен клуб” ни учи как да напишем въздействащ текст и евентуално да го продадем. Не използвай абстракции, казва. Моделирай историята си по класическите архетипи. Създай напрежение. Пиши през героите, а не за тях. Убий майката или бащата на протагониста още в първата страница.
Чети още
“Фигури” от Мария Попова
Още от жълтите каренца на Мария Попова - българката зад блогът The Marginalian, а преди преименуването си познат като Brain Pickings. Логично и необходимо проектът на Попова се разгръща в книга. Текстът е и едно напоняне да преодолеем пропастта между минало и настояще, защото историята не е просто далечен запис на събития, а непрекъснат диалог, който тласка и оформя живота ни днес.
Още от жълтите каренца на Мария Попова - българката зад блогът The Marginalian, а преди преименуването си познат като Brain Pickings. Логично и необходимо проектът на Попова се разгръща в книга. Текстът е и едно напоняне да преодолеем пропастта между минало и настояще, защото историята не е просто далечен запис на събития, а непрекъснат диалог, който тласка и оформя живота ни днес.
дрехи, Николет Стефанова
Когато дрехите са на почит
За Кристоф Льомер и неговият бранд Lemaire
Мисълта и грижата, която е вложена във всяка дреха и аксесоар, така че да ни поддържат в ежедневието, да ни осигуряват свобода на движение и да ни повишават качеството на живот, и всичко това докато изглеждаме като най-добрата си версия, прави Lemaire да прилича повече на хуманитарна организация, отколкото на луксозна модна къща.
Когато дрехите са на почит
За Кристоф Льомер и неговият бранд Lemaire
Мисълта и грижата, която е вложена във всяка дреха и аксесоар, така че да ни поддържат в ежедневието, да ни осигуряват свобода на движение и да ни повишават качеството на живот, и всичко това докато изглеждаме като най-добрата си версия, прави Lemaire да прилича повече на хуманитарна организация, отколкото на луксозна модна къща.
книги, Антония Начева
“Сини нощи” от Джоун Дидиън
През дългата си кариера на есеист и хроникьор на случващото се в Америка и по света, Джоун Дидиън развива остър нюх за разпознаване на житейските катастрофи. На чуждите, но не и своите.
“Лекар, с когото понякога разговарям, констатира, че не съм се адаптирала адекватно към стареенето.
‘Нещо повече’, искам да му кажа.
Всъщност изобщо не съм се приспособила към стареенето.
Всъщност съм живяла целия си досегашен живот, без да вярвам, че ще остарея.”
Чети още