От актьорски състав до сюжет – какво не му харесаха
Текст: Николет Стефанова
Публикация: 06.08.2026
“Една война. Един мъж. Една хитрост” – открива филма Травис Скот в ролята на емси от древността – “хитрост, която ще доведе до падането на Троя.” Изборът на Травис Скот свързва едно от най-старите оцелели литературни произведения, изначално предавало се устно като епическа поезия, с модерния му аналог – рап музиката. Изборът му също е заявка за модерна продукция с амбиция за попкултурен феномен, както и сигнал, че като режисьор Кристофър Нолан е на такова ниво в индустрията, че може да разполага с всеки, включително с топ артистите от други поприща.
В това отношение оперното изкуство е много по-напред: от десетилетия традиционно “бели” роли се изпълняват от тъмнокожи или артисти с азиатски произход, без да става предмет на полемика.
Сега, ако ще коментираме актьорския състав добросъвестно, Мат Деймън като Одисей не е най-интуитивният избор. Още не мога да повярвам, че вирнатото му носле успява да се изгуби в правдоподобно превъплъщение на героя, деконструиран и наново изграден, така че да пасва на екранната персона на актьора.
Дискусиите около ролите започнаха преди филмът да бъде пуснат по кината и в крайна сметка се превърнаха в полезен шум. В Ню Йорк сайтовете за билети блокират; в Лондон места за IMAX могат да се намерят само в безумни часове като 9 сутринта. След като екранизацията стигна зрителите, дискусиите не спряха, но вече преминаха на ниво сюжет, с което “Одисеята” на Нолан се превърна в рядък проблясък на монокултура. Дотолкова, че рецензията от преводачката на версията на текста, който Нолан ползва като източник - спойлър: тя не харесва филма – счупи, ако не интернета, то сайта на London Review of Books. Статията ѝ беше недостъпна почти целия ден малко след публикуване.
Има и критики по същество: с изключение на Атина боговете никакви ги няма. Докато в “Илиада” боговете участват в действието – дебатират на Олимп, на бойното поле са - “Одисеята” разделя техния свят от света на смъртните. След Троянската война боговете са се поотдръпнали и са оставили героя самотен пътешественик, загубен насред величествени панoрaми, и с усещане, че всичко е приключило (в случая бронзовата епоха). Търси смисъл в следвоенен свят, в който старите правила не важат, подобно на постмодернистичните фигури на Джойс и Кафка. (Подобно на теб, който възпитаваш деца в климатична и финансова несигурност, насред геноцид и в зараждането на безпрецедентна технологична революция.) В тази психологична реалност Атина е по-близка до халюцинация. Говори се за закона на Зевс - свещения закон на гостоприемството – но то е като отношение към чуждия човек, а не като някаква божествена намеса.
Донякъде основателна е бележката, че виждаме холивудска версия на Одисей – прекалено модернизиран и морализиран. “Вероятно зрителите, които не са чели Омир, ще харесат най-много адаптацията на Нолан.” – смята Ричард Броуди от New Yorker. Режисьорът не се опитва да разбере и пресъздаде античния свят според собствената му логика, където класическият герой стои извън категории като добро и зло. Героят е просто силен и причинява страдание. Омировият Одисей по свое желание прекарва общо 8 години при чужди жени. Категорично той носи отговорността за съдбата на хората си, които до един обрича на смърт, сам казвайки на Полифем, че го е ослепил “Одисей, градоразрушителят, синът Лаертов, който живее в Итака!”, с което дава пълния адрес, на който циклопът да адресира проклятието си. Така е – героят причинява страдание и се грижи за вечната си слава. Води опожаряването на Троя и изтребването на цивилното население, докато хората спят и хвърля бебе от крепостните стени на града.
В съдбоносната нощ в Троя Одисей на Нолан е показан по-скоро като пасивен свидетел на клането. Отговорността към спътниците му е представена повече като полуоснователно обвинение, базирано на тяхно суеверие, а при Калипсо, където кадрите са заснети като в друго измерение, остава не по собствена воля, а поради замъглено от листата на лотос съзнание.
Частите от поемата, които от днешна гледна точка биха компрометирали или поне усложнили характера на Одисей, смятам, са спестени не за да замажат неудобни аспекти и да представят един по-приемлив герой, а са в услуга на голямото послание на филма и са признак на режисьорска дисциплина. Предвид че изневерите по омирово време не са морално укорими, включването им само би отклонило от голямата антивоенна тема. Историята се разказва най-вече през гледната точка на Одисей и е абсолютно правдоподобно той да е сляп за своите изстъпления. В собствените си очи никой не е злодей. Одисей и хората му правят необходимото да оцелеят, без да осъзнават, че именно те са така наречените “хора на морето”, от които всички се пазят, така, както циклопа не осъзнава, че е страшилището по пътя на Одисей, и така, както американците само поддържат световния ред. Трикът със смяната на перспективата – да се видиш като чудовището, което си – работи толкова добре, защото не подвежда зрителя с лъжа или внезапно разкрита информация, а чрез начина, по който е разказана историята. Сега целият филм следва да бъде преосмислен, но без публиката да е подценявана.
Може би единствено придворният екшън накрая, кулминационен епизод с избиването на узурпаторите, можеше да спечели от по-натуралистични сцени на насилие. Наративната логика абсолютно го позволява, защото вече сме видели кой е Одисей и на какво е способен. Човек само може да фантазира как един Тарантино - майсторът на киното на отмъщението – би интерпретирал текста, и, обзалагам се щяхме да имаме отпечатана върху ретините ни сцена с отрязан пенис, хвърлен за храна на псетата.
А подир тях бе извлечен през прага и двора Мелантий.
Там му отрязаха с мед безпощадна носа и ушите
и му изтръгнаха пола за гозба на гладните псета,
после ръце и нозе потрошиха му ожесточено.
Двамата ето измиха ръце и нозе и отново
в залата при Одисей се прибраха, изпълнили всичко.
Принципно с удоволствие се нареждам до хейтърите на Нолан, интелектуалеца на батките, но дори ние трябва да признаем колко темпераментно подходящ е той за материала, който е тръгнал да адаптира, заради естетическия му усет и обсесията му с наративни структури, които прескачат във времена и измерения. Сякаш цялата му кариера дотук не е била нищо повече от подготовка за “Одисеята”: имаме герой със сложен характер в “Черният рицар” (2008), нарушена памет в “Мементо” (2000), невероятно пътешествие с “Интерстелар” (2014) и връщане към дома с “Генезис” (2010), история за ужаса от войната в “Дюнкерк” (2017) и за ужаса след войната в “Опенхаймер” (2023), както и цивилизация в преломен момент в “Тенет” (2020).
Сега, ако тъмнокожа Елена може да ти развали преживяването, Reddit и Facebook потребителю, поради уокизъм или липса на историческа достоверност (във фантастична история), наистина съжалявам за културната неграмотност. На кино, особено на адаптация, се ходи с любопитство. Искаш да видиш как е прочетен и интерпретиран оригиналът, какви артистични решения са взети и защо, какъв е диалогът с източника, с други артисти, с времето, с публиката. Може да не ти хареса, но не може да си ядосан, защото искаш да видиш нещо друго.