Недоволните могат да бъдат дребнави: героят на Холанд използва неформалното “тате”. Как може? Според друг преводач на книгата, Даниел Менделсон, главен редактор на The New York Review of Books, макар омировите епоси да са написани във формален литературен език, който е звучал чужд и на самите гърци по време оно, в “Одисеята” все пак се промъкват някои разговорни фрази. Причината е, че книгата се занимава повече с обикновения човек и включва битови сцени (напр. сцени с добитък) и в оригинала действително фигурира дума, която означава “тате”.

Има и критики по същество: с изключение на Атина боговете никакви ги няма. Докато в “Илиада” боговете участват в действието – дебатират на Олимп, на бойното поле са - “Одисеята” разделя техния свят от света на смъртните. След Троянската война боговете са се поотдръпнали и са оставили героя самотен пътешественик, загубен насред величествени панoрaми, и с усещане, че всичко е приключило (в случая бронзовата епоха). Търси смисъл в следвоенен свят, в който старите правила не важат, подобно на постмодернистичните фигури на Джойс и Кафка. (Подобно на теб, който възпитаваш деца в климатична и финансова несигурност, насред геноцид и в зараждането на безпрецедентна технологична революция.) В тази психологична реалност Атина е по-близка до халюцинация. Говори се за закона на Зевс - свещения закон на гостоприемството – но то е като отношение към чуждия човек, а не като някаква божествена намеса.

Донякъде основателна е бележката, че виждаме холивудска версия на Одисей – прекалено модернизиран и морализиран. “Вероятно зрителите, които не са чели Омир, ще харесат най-много адаптацията на Нолан.” – смята Ричард Броуди от New Yorker. Режисьорът не се опитва да разбере и пресъздаде античния свят според собствената му логика, където класическият герой стои извън категории като добро и зло. Героят е просто силен и причинява страдание. Омировият Одисей по свое желание прекарва общо 8 години при чужди жени. Категорично той носи отговорността за съдбата на хората си, които до един обрича на смърт, сам казвайки на Полифем, че го е ослепил “Одисей, градоразрушителят, синът Лаертов, който живее в Итака!”, с което дава пълния адрес, на който циклопът да адресира проклятието си. Така е – героят причинява страдание и се грижи за вечната си слава. Води опожаряването на Троя и изтребването на цивилното население, докато хората спят и хвърля бебе от крепостните стени на града.

В съдбоносната нощ в Троя Одисей на Нолан е показан по-скоро като пасивен свидетел на клането. Отговорността към спътниците му е представена повече като полуоснователно обвинение, базирано на тяхно суеверие, а при Калипсо, където кадрите са заснети като в друго измерение, остава не по собствена воля, а поради замъглено от листата на лотос съзнание.

Частите от поемата, които от днешна гледна точка биха компрометирали или поне усложнили характера на Одисей, смятам, са спестени не за да замажат неудобни аспекти и да представят един по-приемлив герой, а са в услуга на голямото послание на филма и са признак на режисьорска дисциплина. Предвид че изневерите по омирово време не са морално укорими, включването им само би отклонило от голямата антивоенна тема. Историята се разказва най-вече през гледната точка на Одисей и е абсолютно правдоподобно той да е сляп за своите изстъпления. В собствените си очи никой не е злодей. Одисей и хората му правят необходимото да оцелеят, без да осъзнават, че именно те са така наречените “хора на морето”, от които всички се пазят, така, както циклопа не осъзнава, че е страшилището по пътя на Одисей, и така, както американците само поддържат световния ред. Трикът със смяната на перспективата – да се видиш като чудовището, което си – работи толкова добре, защото не подвежда зрителя с лъжа или внезапно разкрита информация, а чрез начина, по който е разказана историята. Сега целият филм следва да бъде преосмислен, но без публиката да е подценявана.


Като визуални творби, филмите се подчиняват на естетически принципи. Тук можем да говорим за цветовете и осветлението, стиловото единство, мизансцена. Според Славой Жижек, въпреки бюджета и мащаба, усещането е за скромна, камерно изградена продукция. Не виждаме плажа пред Троя със стотици кораби; няма ги класическите холивудски батални сцени с безброй статисти, тип “Бен-Хур” (1959) или “Лорънс Арабски” (1962). Самият град Троя не е представен като монументален полис, а представлява струпване на сгради, свързани с криволичещи улички. Отказът от масовки и огромни декори и решението да ни вкарат вътре в Троянския кон, където героите пикаят и серат един върху друг, е начин да бъде изобличена мръсната, нелицеприятна и телесна реалност на военните подвизи, пропускана в епическите поеми.

Може би единствено придворният екшън накрая, кулминационен епизод с избиването на узурпаторите, можеше да спечели от по-натуралистични сцени на насилие. Наративната логика абсолютно  го позволява, защото вече сме видели кой е Одисей и на какво е способен. Човек само може да фантазира как един Тарантино - майсторът на киното на отмъщението – би интерпретирал текста, и, обзалагам се щяхме да имаме отпечатана върху ретините ни сцена с отрязан пенис, хвърлен за храна на псетата.
 



А подир тях бе извлечен през прага и двора Мелантий.

Там му отрязаха с мед безпощадна носа и ушите

и му изтръгнаха пола за гозба на гладните псета,

после ръце и нозе потрошиха му ожесточено.

Двамата ето измиха ръце и нозе и отново

в залата при Одисей се прибраха, изпълнили всичко.


К  А  Р  Г  О

К  У  Л      Т



> За нас

> Екип

> Речник

Контакти

     
Включете се в авторския екип на Карго култ като ни изпратите своя статия за публикуване.