СТАТУС
Ако никой не се обръща като влезем, не ни отвръща като говорим или не обръща внимание какво правим, ако всеки човек по пътя ни се държи все едно не съществуваме, такива ярост и безсилно отчаяние ще ни изпълнят, че и най-жестокото физическо мъчение ще ни се стори като облекчение...
Уилям Джеймс
В свят на теоретична меритокрация, където финансовия успех се чете като добродетел – умните, креативните и адаптивните са възнаградени с престижни професии и обратно – финансовите провали са последица на липсата на качества, следователно заслужени... В такъв свят, бедността идва с чувство на срам. И ако бедността е стандартното наказание за ниско обществено положение, то пренебрежението и отвърнатите погледи са емоционалното наказание. Бездомните, чистачите са на практика невидими. Така че, разчитаме ли на знаци от околните, за да се ориентираме къде стоим на социалната стълбица и колко точно любов и уважение заслужаваме, предизвикателството, което ниския статус поставя пред чувството ни на себеуважение е голямо.
Хираяма забелязва бездомника-шизофреник по улиците и парковете на Шибуя и сякаш усеща връзка с него – и двамата са поставени извън погледа на човечеството, индивидуалността им е игнорирана. Но интересът му от чужда валидация приключва с това. Той е приятно безразличен към пренебрежението на посетителите на тоалетните, когато всеки друг, дори малко докачлив човек, би се почувствал унизен. Въобще цялостната му нагласа е на самодостатъчност и задоволство. В края на краищата, можем да бъдем унизени само ако сме инвестирали своята гордост и самооценка в това, което правим.
ЖИТЕЙСКА ФИЛОСОФИЯ
Всяко произведение на изкуството, било то политически ангажирано или не, представлява критика на съвремието и в крайна сметка негов коректив. Литература, музика, кино често стоят в противовес на доминиращите разбирания за това какво ценим като общество и по какво се прехласваме. С “Прекрасни дни” Вендерс ни казва да, обществото награждава амбицията, растежа на показателите на тримесечие, акумулирането на символи на успех, но богатството не е абсолютна величина. Относимо е към желанието. Всеки път когато се стремим към нещо, което не можем да си позволим, обедняваме. Всеки път като се чувстваме задоволени с това което имаме, колкото и да е малко реално, можем да се броим за богати. По тази линия Хираяма напомня малко на Сократ, който като вижда купищата злато и бижута носени в процесия по атинските улици, възкликва: “Виж колко много неща, които не искам!”.
Хираяма прекарва свободното си време в четене. Чете по една книга и като я свърши си купува нова. Една. Без book hauls, без тиранията на непрочетените купчини. Снима с ония незадоволителни лентови апарати, които джен зи сега разнасят навсякъде. Музика слуша на касетки. Не е допуснал в живота си всичките изсмукващи времето технологични джаджи и не е бутан наляво-надясно от никой и нищо. Въпреки това Вендерс не намеква, че аналоговата култура превъзхожда дигиталната – и Хираяма, и племенницата му снимат едно и също с различни камери.
Филмът ни представя един щастлив герой. Удовлетворен човек, чиито базови нужди са задоволени и може да се радва на най-големия лукс да разполага с времето си. Но ценното тук и това, което придава автентичност, е, че подреденият свят на Хираяма не е без проблеми. Освен непрестижната професия, той живее и с провали в личен план. От емоционално най-заредената сцена, когато се вижда със сестра си, разбираме, че Хираяма е отчужден от семейството си. Романтично също не е обвързан. Въпреки индикациите, че му се иска, той не може да си намери партньор и изгради смислени отношения. У него има една пасивност – като че ли не допринася много в социалните интеракции, не задава въпроси и не изразява мнения. Вместо това, хората минават през него със своя хаос и своята лудост, които той наблюдава неосъдително, но рядко е в състояние да помогне.