„Добър ден, тъга / Обичате ли Брамс?“ от Франсоаз Саган
Николет Стефанова А легендата е за това как с босо краче настъпва газта на най-новия модел състезателна кола из Сен Тропе, за толкова наркотици, че кученцето ѝ е предозирало от душене на носните ѝ кърпички, за хазарт и джаз и бърза любов, но и за посвещаване на литературата, което ражда 20 романа, 3 тома с разкази, 9 пиеси, 2 биографии и допълнително нехудожествени текстове.
Но живот живян на пълни обороти често се превръща в поучителна история. В паметта на французите Саган е малко или много трагична фигура. Произлязла от буржоазно семейство от района на Лион, в края на войната те се местят в Париж, където Саган отрязва косата си и от 15-годишна започва да прекарва следобедите си в задимените и претъпкани заведения на Сен Жермен де Пре. Изключена от едно училище, заради провесване на бюст на Молиер на връв над врата (?!), от друго заради „липса на интерес към духовни неща” и скъсана на първата си сесия в Сорбоната. Докато се подготвя за поправителни през лятото на 1953-та, явно ѝ остава свободно време. В онези парижки кафенета, подслонили подписването на манифести, създаването на философски течения и много от не само френската, но и световната класика, на 17-18 години тя написва „Добър ден, тъга“. На 19 вече е сензация. Насред скандали покрай сюжета на романа и аморалния му характер, през 1954 г. книгата е наградена с престижната Prix des Critiques. В компанията ѝ са Сартр, Хемингуей, Борис Виан, Хенри Милър, а по-късно Ава Гарнър, Труман Капоти. Освен покупките на коли и лодки, тя издържа и група навлеци, присламчили се покрай нощния живот. „Беше прекрасно. Нищо не беше истинско. Имах чекова книжка и парите изчезваха. Нищо не можеше да е по-лесно… Получавах писма от хора, които дори не познавах, гласящи: ‘Имам нужда от малко пари, за да си купя пералня’ и аз им изпращах парите.“
На път за Сен Тропе Саган губи контрол и Астон Мартина ѝ се превърта 4 пъти. Както разказва в репортажа, свещеник ѝ затваря очите и обявява за умряла. Казват, че като се е събудила едно от първите неща, който прави е да цитира писателя Никола Шамфор - „Боже, спести ми физическите страдания, аз ще се погрижа за моралните“. Покрай възстановяването се пристрастявя към морфин. Този период от живота си и последващите опити да се откачи от опиатите описва в Токсик (Toxique, 1964) – разкошно издание, илюстрирано от друг нейн приятел – художникът Бернар Бюфе.
„Добър ден, тъга“ завършва с фатална катастрофа. Но в колата не е Сесил, l’enfant terrible, за чиито прототип се смята Саган и от чиято гледна точка се развива историята, а Ан – любовницата на бащата на Сесил, която влиза в ролята на нейна майка. Преди Ан да се появи, семейството е в щастлива безметежност, във вила и по плажовете някъде по Лазурния бряг. Никой от героите не е затормозен от угризения или чувство на дълг, въпреки че 17-годишната Сесил се е провалила на сесията си и би трябвало да учи за поправителни. Слънцето пече, дните минават блажено, без структура. Появата на изтънчената Ан разбутва идилията и вкарва напрежение. Самото ѝ присъствие предполага определено поведение. „Ан даде форма на нещата и значение на думи, които баща ми и аз предпочитахме да игнорираме.“ Изведнъж Сесил е принудена да се види през погледа на истински възрастен, с което има проблясъци на самокритика. Но фрустрацията, че някой налага ред в живота ѝ, както и отчуждаването на баща ѝ, я довеждат до прояви на жестокост.
Самата Саган е изненадана от обществената реакция към романа. Възприет като аморален, в него тя изследва именно отсъствието на обективен морал и как личната реалност се сблъсква с обществените норми. Общо взето темите на нейните съвременници. Къск дори казва, че Саган е много повече класицист в сравнение с другите нейни братя екзистенциалисти като Сартр и Камю.
Като казах на приятел франкофон, че чета Саган, той ми отвърна с красноречивото „Защо?“. В по-елитарни компании, романите ѝ се считат за лишени от субстанция. „Успехът на Франсоаз Саган“, пишат в издание на The Atlantic от 1960 г., „всъщност, има много от същите основания като този на Бернар Бюфе. През последното десетилетие ценители и неоценители на модерното изкуство разграбват платната на Бюфе, защото, макар фигурите му да са сиви и безкръвни, това са поне разпознаваеми призраци, за разлика от все по-неразбираемите дисторции на абстрактното изкуство. По същия начин милиони читатели са намерили в Саган простите очертания на истории, които могат да разберат с минимални усилия.
В ръцете на Саган измъчените философствания на Сартр са превърнати в лесно смилаеми клишета; класическият roman d’amour е рационализиран в roman démaquillé – романът без грим. Популярността му върви ръка за ръка с непрекъснато разширяващата се мода за простота във всичко: реч, жест, облекло. Без значение какво може да направи или каже Франсоаз Саган утре, мисля, че тя ще бъде запомнена с това, че е намалила обемистия роман от деветнадесети век до по-четливите пропорции на новела от двадесети век.“
Перфектното лятно четиво. Ако лятното време предполага намаляване на когнитивните способности, а Саган още приживе е смятана за лека литература, хей, ето я идеалната комбинация. Хубавите тела по Лазурния бряг и проблемите им отвъд материалните грижи също помагат. И „Добър ден, тъга“, и „Обичате ли Брамс?“ са завършени артистични произведения, които като хубав френски филм ни потапят във вселена на изискани жени и привлекателни мъже. Женска литература, да, но с какво е по-лоша тя от превърналите се в класически мачовски сюжети на насилие и секс? Иън Макюън например обобщава цялата литература като вид клюкарене. Синьото томче на Колибри няма потециала фундаментално да ви промени светогледа, но това е несправедливо очакване, с което да обременим която и да е книга. Тук в някакъв антропологичен смисъл ще намерим по-скоро снимка на време и място и на едно може би преждевременно остаряло и преднамерено неромантично поколение.
Т. нар. „бисерна поредица“ на Колибри, в която Саган намира място, предлага отбрана селекция заглавия със, струва ми се, силни преводи и изключително качествено изпълнени книжни тела. Поредицата имитира книгите на Everyman’s Library – преиздания на класически текстове, предимно от западния канон, с корици портрети на авторите, замъглени зад линии и заглавията в черни каренца. Изборът им да представят на българския пазар „Добър ден, тъга“ и „Обичате ли Брамс?“ заедно в едно издание е удачен. Произведенията си подхождат като настроение, а и показват развитието на Саган като автор. Според някои критици репутацията на Саган е намаляла значително след първите ѝ половин дузина романи, отчасти поради променящите се литературни моди, но и защото тя пише твърде много и се повтаря. В този смисъл „Добър ден, тъга“ и „Обичате ли Брамс?“ са от периода на нейния разцвет. Вървят бързо и с лекота, а след това ще можете да кажете, че сте чели Саган. В случай че някой пита.
Още факти за Саган:
През 1985 г. тя отново е близо до смъртта, когато на пърешествие в Колумбия с президента Митеран предозира с кокаин в неговия хеликоптер.
Опиатите е поемала с уиски и всичко това е съчетано с нейната постоянна диета, която според един журналист тя е превърнала във „вид концептуално изкуство”.
Франсоаз Саган е част от канона от забележителни жени в литературата, на които Франция е толкова богaта - Симон де Бовоар, Дюрас, и по-назад – Колет и Джордж Санд.
Биографичният филм за Саган може да се гледа в MUBI.
5
Филмовата адаптация на “Bonjour Tristesse” излиза през 1958 г. Филмът е отречен от американците и обикнат от французите като предшественик на френския ню уейв. В главната актриса, Джийн Сибърг, Годар намира своята Патриша за “До последен дъх“ (1960).
6
Джийн Сибърг, американска актриса, намерила своя артистичен дом във Франция, е не по-малко крехка и трагична фигура. Кристен Стюарт изиграва живота й в биографичния Seberg (2019).
7
Изглежда се работи по съвременна адаптация на “Bonjour Tristesse” с Клоуи Севини в ролята на Ан.
8
“Обичате ли Брамс?” излиза през 1961 г. под името Goodbye Аgain. В главната роля е Ингрид Бергман.