“Добър ден, тъга” завършва с фатална катастрофа. Но в колата не е Сесил, l’enfant terrible, за чиито прототип се смята Саган и от чиято гледна точка се развива историята, а Ан – любовницата на бащата на Сесил, която влиза в ролята на нейна майка. Преди Ан да се появи, семейството е в щастлива безметежност, във вила и по плажовете някъде по Лазурния бряг. Никой от героите не е затормозен от угризения или чувство на дълг, въпреки че 17-годишната Сесил се е провалила на сесията си и би трябвало да учи за поправителни. Слънцето пече, дните минават блажено, без структура. Появата на изтънчената Ан разбутва идилията и вкарва напрежение. Самото ѝ присъствие предполага определено поведение. “Ан даде форма на нещата и значение на думи, които баща ми и аз предпочитахме да игнорираме.” Изведнъж Сесил е принудена да се види през погледа на истински възрастен, с което има проблясъци на самокритика. Но фрустрацията, че някой налага ред в живота ѝ, както и отчуждаването на баща ѝ, я довеждат до прояви на жестокост.
Самата Саган е изненадана от обществената реакция към романа. Възприет като аморален, в него тя изследва именно отсъствието на обективен морал и как личната реалност се сблъсква с обществените норми. Общо взето темите на нейните съвременници. Къск дори казва, че Саган е много повече класицист в сравнение с другите нейни братя екзистенциалисти като Сартр и Камю.
Като казах на приятел франкофон, че чета Саган, той ми отвърна с красноречивото “Защо?”. В по-елитарни компании, романите ѝ се считат за лишени от субстанция. “Успехът на Франсоаз Саган”, пишат в издание на The Atlantic от 1960 г., “всъщност, има много от същите основания като този на Бернар Бюфе. През последното десетилетие ценители и неоценители на модерното изкуство разграбват платната на Бюфе, защото, макар фигурите му да са сиви и безкръвни, това са поне разпознаваеми призраци, за разлика от все по-неразбираемите дисторции на абстрактното изкуство. По същия начин милиони читатели са намерили в Саган простите очертания на истории, които могат да разберат с минимални усилия.
В ръцете на Саган измъчените философствания на Сартр са превърнати в лесно смилаеми клишета; класическият roman d’amour е рационализиран в roman démaquillé – романът без грим. Популярността му върви ръка за ръка с непрекъснато разширяващата се мода за простота във всичко: реч, жест, облекло. Без значение какво може да направи или каже Франсоаз Саган утре, мисля, че тя ще бъде запомнена с това, че е намалила обемистия роман от деветнадесети век до по-четливите пропорции на новела от двадесети век.”