За сценаристите и режисьора изглежда предизвикателството е било да отсеят същественото от по-малко същественото, така че да се запази естественият драматизъм на историята. Избрали са да оставят моменти, в които сведения си противоречат, което, освен че има комичен ефект, придава достоверност на филма и е на друг план бягство от настояванеото на комунистическия режим за единствена истина. Резултатът е завладяваща документалистика както за изкушените от тематиката, така и, по думи на продуцента, за тези от нас, които никога нищо не са качвали.
Христо Проданов постига целта си да качи върха пръв и да заеме място в колективната памет. Достатъчно романтизиран в смъртта си – на него е кръстено училище в Карлово, издигнат му е паметник – сега “Жестокият път” дава думата на останалите от екипа. Хората, които е трябвало да се справят с последиците от индивидуалния избор на Проданов и на свой ред да вземат редица съдбоносни решения. Но това далеч не е атака, развенчаване на мит или разчистване на сметки. Алпинистите, лишени от всякаква житейска суета, са обрани в изложенията си и фактологично подкрепени, което поставя основата за елегантен филм. При истории с такъв размах е много лесно да се залитне към патетичното, но режисьорът Деян Барарев е имал мъдростта да стои настрана от триковете на занаята за фабрикуване на емоции и в крайна сметка филмът само печели от този минималистичен подход.
Абсолютно задължително е “Жестокият път” да може да се види и извън рамките на София Филм Фест и да тръгне по кината из страната.