К А Р Г О


К У Л    Т

 









“Consider This” от Чък Паланюк


Част първа: За четенето като консумиране и за писането като създаване на продукт.


 



От хобитата, с които човек може да си губи времето, четенето на художествена литература се възприема като едно от по-възвишените занимания. Затова, че можеш да пропилееш един човешки живот в прескачане от книга на книга в търсене на смисъл, който я намериш, я не, може би би се говорило повече, ако четенето не се ползваше с чак толкова добра репутация. Ръководства от типа на Consider This — наръчникът за писане, писателския живот и издателския бизнес на Чък Паланюк, най-известен с романа си „Боен Клуб“ (ЕРА, 2022 г.) — излагат на показ триковете и похватите на тоя занаят, така че читателят да се закачи с първите редове и да не загуби интерес до края.

-    Установете емоционална връзка с героя от самото начало, за да може публиката да инвестирана в историята му. Да я е грижа какво ще му се случи.
-    Героят Ви трябва да е в постоянно движение, трябва да се стреми към нещо.  
-    Сложете някаква пречка пред него, била тя в лицето на антигерой или нещо от вътрешния му свят, което да го спира.
-    Героят Ви има нужда от арка. Не може в края на историята да е същият какъвто е бил в началото. Покажете го как преживява катарзис и израства емоционално.

И така нататък.

Веднъж наясно с тези и други прийоми, човек започва да ги забелязва във всякакви произведения, независимо от жанра, с което неимоверно част от магията е развалена и природата на книгата като продукт, който се бори наравно с всички други продукти да ти изяде от парите и времето, излиза на повърхносттa. Самият Паланюк го заявява в изненадващо прав текст:

Ако искате продажбите на книгата Ви в Америка да скочат със 100 000 бройки, включете сцена как бял американец учи чернокож да чете. Белите, които обичат книгите, са убедени, че всички трябва да ги обичат. А представянето на неграмотен герой поставя читателя в превъзхождаща позиция, от която може да е съпричастен. И най-хубавото — валидира четенето като хоби.

    Вкарването на герои, които четат, валидира за публиката четенето като хоби, казва, и с този мимоходом хвърлен съвет се разкрива свят от цинизъм, в който читателите трябва да бъдат примамени, емоционално изманипулирани. Паланюк винаги е бил клик-бейти автор, още преди терминът да се наложи, със своя динамичен, филмов стил на писане и маргинални истории за насилие и сексуални извращения. Но именно на разбирането, че публиката трябва да бъде закачена по дадена формула може да се припише появата на куп неприятни феномени като бързата литература или налагането на определен маниер на писане в платформи като Quora, Medium и Substack с цел монетизиране. Това е и причината всички американски филми да са еднакви и Disney и Pixar да прожектират на децата ни едина и съща история скрита под различна анимация и саундтрак. С времето капитализмът успя да опровергае сантимента на Олдъс Хъксли от „Прекрасният нов свят“ (Фама+, 2022 г.), че не можем да консумираме много, ако седим мирно и четем книги. Просто Хъксли не е бил жив да види явлението #BookTok. Отърсим ли се от романтизирането на четенето като някаква духовна дейност, ще видим, че книгата е просто още един екран, фундаментално не чак толкова различен от телефон или таблет. Архаичното средство да не присъстваме в момента, да не сме тук и сега, а да сме на място, където нищо не се изисква от нас. Напротив — където получаваме каквото искаме. Дразним се, че живота ни се бърка в четенето, така както геймър се дразни на майка си като го вика за вечеря. 





    Селебрити биографиите, книгите в категориите "личностно развитие" и "приложна психология", tell-all жанра и поредици като “Здрач” (оригинално “Twilight”), която се предлага под young adult paranormal romance, са преди всичко продукти.



    I’D RATHER BE READING
    Но за тези от нас, които избират художествената литература пред това да учат език, да се дообразоват за работа, да социализират — все дейности, които имат прагматични и измерими ползи, и за които обществото рано или късно би ни възнаградило — и чувстват нужда да оправдаят пред себе си времето прекарано в четене, Джонатан Франзен предлага по-милостива перспектива. Той говори за четенето на литература като за елитарно занимание и то не защото само окултурените четат. Статистички затворниците са най-върлите читатели. Според него, можем ли да четем (особено висока и/или тежка литература) означава, че не сме парализирани от страдание или бедност. Имаме спокойствие на ума, което ни позволява да се фокусираме над сложни текстове за сравнително дълго време. И действително, който е бил в истински стресов период, познава физическата невъзможност да се концентрира и може да оцени моментите с книга в ръка като привилегия.
    Виж, писането от своя страна няма нужда от оправдания и рационализация. То е награда само по себе си и инстинктивно усещаме, че някак е полезно за здавето. Начин е да подредим мислите си и дори да открием какво е виждането ни по определен въпрос. В живота няма организационен принцип — като го гледаш отблизо е мешавица от хора, неща, събития, периоди. И понеже не можем да живеем в безкраен хаос, защото ще се загубим в него, започваме да го разпределяме в категории, йерархии, последователности. Казвам се така и така, родителите ми са такива, учил съм там, по характер съм такъв и затова съм направил тези избори. Когато обобщаваме себе си по този начин, определяме нашата идентичност; когато обобщаваме средата си, това наричаме култура. В този ред на мисли Кнаусгор, авторът на сагата „Моята (лична) борба“ (Дамян Яков, 2013 г.) казва, че изкуството и литературата представляват непрекъснато преговаряне с реалността. Той признава, че пише по лични причини, екзистенциални причини (мелодраматичното „Пиша защото ше умра.“), но и по социални причини тъй като се осъзнава като част от лингвистична и културна общност, в която художествени текстове, били те поеми, есета, разкази, пиеси или романи, имат важна функция.








    Същото Оруел нарича “естетически ентусиазъм”.
    За Паланюк да участва в културния диалог не е основен мотив. В сравнение с Кнаусгор, неговите подбуди са може би по-примитивни. Той използва писането, за да разреши, поне емоционално, трудности от живия живот. Малко като терапия с продължителна експозиция — колкото повече време прекарваш на проблемното място, толкова по-малко реактивен ставаш. Емоциите се изтощават и се аклиматизираш. С писането, подобно на една хубава тренировка, може и да се лекува тревожност като на нератора, на оня натрапчив вътрешен глас, му се даде да се занимава с въпросите на сюжета, изграждането на герой или конструирането на изречение. Даваме му не само да разреши казус, ами и да го създаде, и развие.  
    Към личните причини за писане има и по-малко достойни. Самият Оруел в есето си „Защо пиша“ като причина номер едно изтъква чистия егоизъм. Жаждата да бъдеш видян, признат, валидиран, запомнен след смъртта. Да си отмъстиш когато си бил унизен. Амбицията настрана, човек може да пише от порив да изрази любовна мъка, мъката да се живее, нуждата да оправи сбъркания свят.
    Виж Елена Феранте, "Между полетата на страницата" (Колибри, 2023 г.). Или по-добре не.
    Което ни води до политическите цели на литературата в по-широкия смисъл на думата „политически“— желанието да се промени общественото мнение, да се даде глас на онеправданите или да се разобличи властта. Нещо, в което художествения текст е доказано силен— да вземе социално важни събития и да ги направи невероятно лични. 

    Според Света Дидиън, както обичаме да я наричаиме тук, писането е начин да казваш аз, аз, аз и да се налагаш над другите. Начин да кажеш ‘слушай ме’, ‘виж го както аз го виждам’. Т.e. писането е агресивен, дори враждебен акт. Можеш колкото си искаш да прикриваш неговата агресия под воали от подчинени изречения, многоточия и уклонения, с условности и намеци вместо твърдения, с позоваване и демонстриране вместо със заявяване, но няма как да се заобиколи факта, че поставянето на думи върху хартия е тактиката на прикрит деспот, който нахлува и налага своето светоусещане върху най-личното пространство на читателя.

    Агресията при Паланюк прескача няколко нива нагоре. За него добрият писател трябва да може да прилъже читателя да изпита нещо, на което не би се подложил доброволно. Да го предизвика, уплаши или най-малкото изненада. Ако Дидиън разбутва покоя на читателя на рационално, на интелектуално ниво, Паланюк удря в емоциите и дори телесно. Известни са анекдоти за хора, които припадат или повръщат на негови четения. 

    Историите, които провокират физическа реакция – ужасите, порнографията – се смятат за ниска култура. Паланюк пита защо текстовете категоризирани като висока култура да не могат да ангажират ума, сърцето, но и тялото? Начините, които предлага за подсилване на физическия елемент на разказа е да демонстрираме телесността на героите като ги покажем да вземат наркотици или страдат от заболяване. „Покажи секс и насилие или медицински процедури.“ Това са все способи  да се преувеличи физическото самоосъзнаване на героя и да се изтръгне от читателя съответстващата физическа реакция. „Разказвай историите си не само през ума и очите на читателите, но и през кожата им, носовете им, стомасите им, ходилата.“ Паланюк брои телата до 73 бройки, след което спира. Но случаите продължават с хора, които четат Guts наум и припадат докато чакат на опашка, хора, които падат на релсите на метрото и т.н. и т.н. Фолклорът се пази в Reddit.     Примери за политически романи от световната класика:

    "Мидълмарч" от Джордж Елиът (1871) изобличава либералния идеализъм в провинциалните общества.
    "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война" от Ярослав Хашек (1923) и "На западния фронт нищо ново" на Ерих Мария Ремарк (1929) за Първата сетовна.
    "Гроздовете на гнева" от Джон Стайнбек (1939) за Голямата депресия.
    "Роден син" от Ричард Райт (1940) за системния расизъм в Америка.
    "1984" от Джордж Оруел (1949) и "Портокал с часовников механизъм" от Антъни Бърджес (1962) за крайните политически системи.  
    "Атлас изправи рамене" от Айн Ранд (1957) – библията на либретарианците.
    "Цар плъх" от Джеймс Клавел (1962) за човешката психика по време на война и в пленничество.
    "Кланица пет" от Кърт Вонегът (1969) и Втората световна.
    "Родените в полунощ" от Салман Рушди (1981) и индийската независимост.
    "Пари" от Мартин Еймис (1984) като коментар на тачеризма.
    “Разказът на прислужницата" от Маргарет Атууд (1985) за евнагелисткия пуританизъм е американската култура.
    "Възлюбена" от Тони Морисън (1987) за личното опустошение, което робството нанася.
    Да кажем, че нашите писателски цели са по-скромни. Не искаме никой да повръща, нито да изнасилваме хипотетичния читател със своите убеждения. Но дори само да поднасяме най-невинните си мисли, чувства и преживявания, и то без претенцията да продаваме написаното, пак дължим добре изпипана проза. Ако ще ви карам да слушате сънищата ми, по-добре да ги направя динамични и увлекателни, пълни с обрати и прекъсвани с прозрения за състоянието на света и човека в него. Нека да разгледаме конкретните предложения на Паланюк за изграждането на силна история и текст в част втора







    К  А  Р  Г  О

    К  У  Л      Т



    > За нас

    > Екип

     > Речник

    Контакти

         
    Включете се в авторския екип на Карго култ като ни изпратите своя статия за публикуване.