Разкази, които може би сте пропуснали
Записки за бившите хора от Горан Симич
Столетницата от Каролин Ламарш
Издателство СОНМ
Илюстрации Борис Праматаров
-------------------------------------
Текст: Антония Начева
Хората, които пренебрегват тази литературна форма, често изтъкват като причина липсата на дълбочина в повествованието, но според мен липсата на читателски опит е по-осезаемата причина. Разказът е измамно лесен жанр. Концентрираният фокус и икономията на езика, които трябва да се поберат в компактната литературна форма, ведно със сюжетната крива, могат да предлагат по-висока художествена прецизност. При мен често се случва именно сгъстения характер на разказа да посее по-интензивна и трайна емоция.
След като съм прочела почти всичко от поредицата “Кратки разкази завинаги” на издателство “Жанет-45”, и след като съм доброволно заклещена в култа на книжното колекционерство, потърсих други старателно подбрани и визуално стилизирани поредици къса проза, с които да подсиля читателската си култура, а и все пак да се наместят естетически добре в домашната библиотека. Така стигнах до книгите на издателство “Сонм”.
Да започнем с отчетливо илюстрираните корици, дело на визуалния артист Борис Праматаров. Тези черно-бели графични оформления, сякаш изскочили от нечия бясно препускаща абсурдна халюцинация, са дръзко издателско решение. Съпоставени с конформистката естетика на конкуренцията, книгите на “Сонм” придобиват характер още преди да са разгърнати.
Горан Симич е босненски автор, свидетел на войната. Мести се в Канада едва след края ѝ, но не се задържа прекалено дълго там. Днес отново живее в Сараево. Разказите в “Записките” са писани с дълбока съпричастност и внимание към човешките аспекти на войната. Всеки един от тях се усеща като терапевтичен сеанс на утеха. Пишеш, за да не изгубиш светът, към който си принадлежал. Поставяш хората отово там, където вече ги няма. Тук се срещат плътни и живи човешки образи, които оставят следа в съзнанието, като циганката пазителка на мечки Канада или майсторът на рамки Адам. Рсазказът “Минно поле” мога да наредя сред най-поразителните описания на нелепостта и безсмислието на бойните сражения.
Не знам колко от тези творби са вдъхновени от истински събития и колко са плод на писателското въображение, но всеки носи свръх заряд емоционалност. Всяка история разказана от Симич е свързана с войната, но неговият интерес засяга повече отражението ѝ върху битието на хората, върху онова човешко състояние, което не знае своите предели преди светът под краката му да рухне. Тази война беше прекалено близо до нас, и като време и като разстояние, а литературата, която произведе връхлита силно и стихийно. Ако сте чели някои от другите ярки босненски гласове, като Миленко Йергович, Едо Попович, Фарук Шехич, то обезателно добавете и Горан Симич. Неговото изразително разказваческо умение не разочарова.
Струва ми се, че разказите са стратегически подредени, така че постепенно да набъбва вдълбочаването в травматичните удари, които понасят героите. Така в два отделни разказа се сблъскваме с един и същ рутинен въпрос, задаван от полицаи на жени, преживели сексуално насилие. “Изпитахте ли удоволствие? Това е необходимо да се знае в полза на разследването”. Две изречения, които възпламеняват яростта, но и разкъсват силите на жертвата. Добре борави авторката с нагнетеното напрежение и разтройството на душевни баланси.
Със “Столетницата” Каролин Ламарш е изградила отлично портфолио с литературни умения, които предлагат богато и проникновено вглеждане в човешката същност. Любопитно ми е накъде се е развила след това.
Въртят ми се думите на Фланъри О’Конър, че “краткият разказ не се стреми да обясни цялото, а да улови един миг, който се разширява в съзнанието на читателя.” Разказите на Симич и Ламарш не възразяват на това твърдение, а съвсем закономерно го потвърждават. Считам, че и двамата трябва да присъстват по-осезаемо в литературното ни поле, но докато ги срещем отново, нека да открием какво още може да ни предложат родните книжарници в жанра на краткия разказ. Разглеждайте и споделяйте заглавията, които попаднат в радара ви. Но имайте едно наум, че ако, докато разузнавате книжни предложения, пред вас изскочат черно-бели криптични изображения, това не е психеделично видение, а корица с ценна литература, която си струва да прочетете.
книги, Антония Начева
“Сини нощи” от Джоун Дидиън
През дългата си кариера на есеист и хроникьор на случващото се в Америка и по света, Джоун Дидиън развива остър нюх за разпознаване на житейските катастрофи. На чуждите, но не и своите.
“Лекар, с когото понякога разговарям, констатира, че не съм се адаптирала адекватно към стареенето.
‘Нещо повече’, искам да му кажа.
Всъщност изобщо не съм се приспособила към стареенето. Всъщност съм живяла целия си досегашен живот, без да вярвам, че ще остарея.”
Чети още
“Фигури” от Мария Попова
Още от жълтите каренца на Мария Попова - българката зад блогът The Marginalian, а преди преименуването си познат като Brain Pickings. Логично и необходимо проектът на Попова се разгръща в книга. Текстът е и едно напоняне да преодолеем пропастта между минало и настояще, защото историята не е просто далечен запис на събития, а непрекъснат диалог, който тласка и оформя живота ни днес.
Още от жълтите каренца на Мария Попова - българката зад блогът The Marginalian, а преди преименуването си познат като Brain Pickings. Логично и необходимо проектът на Попова се разгръща в книга. Текстът е и едно напоняне да преодолеем пропастта между минало и настояще, защото историята не е просто далечен запис на събития, а непрекъснат диалог, който тласка и оформя живота ни днес.