Никой обаче не е подготвен за това как се скърби за любим човек, как да се справи, или как се да се слее със срутването, отсечено от внезапната липса. На Дидиън е отредено да разбере по най-болезнения начин — в рамките на 20 месеца губи и съпругът си, и единствената си дъщеря. Скована от скръбтта по любимите си хора, единственото, което ѝ остава да направи е да им напише красива съболезнователна нота. Дидиън е споделяла, че на турнето за промотиране на “Годината на магическото мислене” (“Лист”, 2021 г., превод Зорница Христова) — предходният ѝ мемоар за годината след внезапната смърт на съпруга ѝ Джон Грегъри Дън — срещата с читателите ѝ е подействала терапевтично. Ударът от смъртта на дъщеря ѝ Кинтана, месеци след като книгата се появява на пазара, я връща в неутешимата печал.
Последната книга, която Джоун Дидиън пише е “Сини нощи”. Навярно е и най-изстаданата ѝ такава, битуваща в ехото на времето дошло след отсъствието на Кинтана.
“Тази книга е за Кинтана”, е краткото изречение на посвещението.
“Сини нощи” не е мемоар за загубата и скръбта. Тя е вглеждане в детайлите на миналото, онези малки неща, които са определяли човека. Цветчетата стефанотис вплетени в косите ѝ, червените подметки на булчинските ѝ обувки от Christian Louboutin, тортата с прасковен цвят, щастливото сватбено изражение на Кинтана. Това са повтарящите се спомени на Дидиън, които в книгата си тя тласка към вечността, защото описват момент, в който дъщеря ѝ е била здрава и щастлива. Но големият творец не се вглежда селективно само в безгрижния спомен. Дидиън констатира и с пораженческо примирие, че цветът на завесите в интензивните отделения е един и същ — от Ню Йорк до Калифорния все същият безнадежден бледосин цвят.
“When we talk about mortality we talk
about our children.”
“Когато говорим за смъртност, говорим за нашите деца.”
“Когато говорим за смъртност, говорим за нашите деца.”
“Сини нощи” от Джоун Дидиън
Антония Начева
Антония Начева
“Лекар, с когото понякога разговарям, констатира, че не съм се адаптирала адекватно към стареенето.
‘Нещо повече’, искам да му кажа.
Всъщност изобщо не съм се приспособила към стареенето.
Всъщност съм живяла целия си досегашен живот, без да вярвам, че ще остарея.”
“Сини нощи” е фрагментарен мемоар, в който Дидиън редува епизоди от спомени в нелинеарна последователност. Движенията на скръбта са едва уловими. Малко разбираме за живота на Кинтана. Той е радостен, интензивен и неспокоен с моменти на депресия и несигурност. Нейното присъствие в тази книга е ефимерно, навярно майка ѝ отказва да ни я представи в по-ясен образ, за да се предпази от болката. Споделените откъси от живота ѝ не служат за да я прославят пред читателя. Дидиън е много повече от това. Тя преминава през тези спомени, за да разбере каква майка е била за Кинтана. Успяла ли е да се справи с ролята на родител, какво е можела да направи по-добре, била ли е предана майка, предпазвала ли я е достатъчно. Думите ѝ не са плод на закъснели самообвинения и разкаяния, а по-скоро съзерцание върху привилегията да си родител с всички радости и безпокойства, които тя носи. В тази елегична изповед се откроява мекотата и уязвимостта на една съвсем обикновена майчина обич.
Дидиън не се ограничава само до възкресяване на паметта на дъщеря си. Тя изследва и безпощадното време на годините след смъртта ѝ.
“Тази книга се нарича "Сини нощи", защото в момента, в който я започнах, мисълта ми все повече се насочваше към болестта, към края на обещанията, към намаляването на дните, към неизбежността на избледняването, към угасването на яркостта. Сините нощи са противоположност на умирането на яркостта, но те са и нейното предупреждение.”
Тези встъпителни думи са предизвестие към най-силната част на книгата, там където Дидиън със завидна грациозност описва ограниченията, немощта и недоверието във възрастното тяло, уязвимостта на паметта. Сините нощи се превръщат в метафора на очакването за все по-стесняващият се хоризонт пред напредналата възраст, предупреждение за неизбежното и незаобиколимото, за самотата, за болестите. В тази територия наративът навлиза съвсем естествено и плавно, както неусетно преминава и времето през живота. Дидиън описва старостта с неподражаемо изящество, което предизвиква нищо по-малко от възхищение.
“Стареенето и доказателствата за него остават най-предвидимите събития в живота, но също така остават и въпроси, които предпочитаме да оставим без внимание и да не изследваме: Гледала съм как сълзи заливат очите на възрастни жени, обичани жени, жени с талант и постижения, без друга причина, освен че някое малко дете в стаята, най-често обожавана племенница или племенник, току-що ги е описало като "сбръчкани" или ги е попитало на колко години са.”
Последните глави на книгата са най-разтърсващи. Не че не съм наблюдавала как старостта стопява близките ми хора, но това, което ме порази бе признанието на тази слабост — бунтът на разума срещу намаляващата мускулна маса, срещу неспособността да се движиш свободно, невъзможността да носиш любимите си обувки с висок ток, изветряването на паметта, загуба на доверието в собственото тяло, изобщо крехкостта на съществуването в напреднала възраст. Да осъзнаваш, че изчезваш и с ясно съзнание да описваш този процес.
“Сини нощи” може да се тълкува и като прощална нота към бъдещето, в което Дидиън също ще е останала само спомен. Грандиозен финал на една богата творческа кариера. Също като парчето “Lazarus” на Дейвид Боуи, което излезе няколко дни след смъртта му и в което пее:
Look up here, I'm in heaven
I've got scars that can't be seen
I've got drama, can't be stolen
Everybody knows me now
I've got scars that can't be seen
I've got drama, can't be stolen
Everybody knows me now
„Добър ден, тъга / Обичате ли Брамс?“ от Франсоаз Саган
Докато мадам Саган беснее по парижките улици и разказва на камерата за катастрофата, която почти приключва живота ѝ 3 години след публикуването на дебютния ѝ и до ден днешен най-известен роман, “Добър ден, тъга”, в хаоса на високата скорост, тя блъска пешеходец. С това екипът на BBC получава не само автентичното Саган-преживяване, а и улавя и затвърждава легендата.
Чети още
Докато мадам Саган беснее по парижките улици и разказва на камерата за катастрофата, която почти приключва живота ѝ 3 години след публикуването на дебютния ѝ и до ден днешен най-известен роман, “Добър ден, тъга”, в хаоса на високата скорост, тя блъска пешеходец. С това екипът на BBC получава не само автентичното Саган-преживяване, а и улавя и затвърждава легендата.
Чети още
“Consider This” от Чък Паланюк
За четенето като консумиране и за писането като създаване на продукт.
Авторът на “Боен клуб” ни учи как да напишем въздействащ текст и евентуално да го продадем. Не използвай абстракции, казва. Моделирай историята си по класическите архетипи. Създай напрежение. Пиши през героите, а не за тях. Убий майката или бащата на протагониста още в първата страница.
Чети още
За четенето като консумиране и за писането като създаване на продукт.
Авторът на “Боен клуб” ни учи как да напишем въздействащ текст и евентуално да го продадем. Не използвай абстракции, казва. Моделирай историята си по класическите архетипи. Създай напрежение. Пиши през героите, а не за тях. Убий майката или бащата на протагониста още в първата страница.
Чети още
“Фигури” от Мария Попова
Още от жълтите каренца на Мария Попова - българката зад блогът The Marginalian, а преди преименуването си познат като Brain Pickings. Логично и необходимо проектът на Попова се разгръща в книга. Текстът е и едно напоняне да преодолеем пропастта между минало и настояще, защото историята не е просто далечен запис на събития, а непрекъснат диалог, който тласка и оформя живота ни днес.
Още от жълтите каренца на Мария Попова - българката зад блогът The Marginalian, а преди преименуването си познат като Brain Pickings. Логично и необходимо проектът на Попова се разгръща в книга. Текстът е и едно напоняне да преодолеем пропастта между минало и настояще, защото историята не е просто далечен запис на събития, а непрекъснат диалог, който тласка и оформя живота ни днес.
книги, факти и фикции, Николет Стефанова
“Диктатори, трактори и други приключения” от Димитър Кенаров
“Изкуството не е състезателна дисциплина”, казва Кенаров, “Успехът е относителна величина.” С това напомня на героя си от “Ненадейни дисиденти”, поляк в неравна битка с корпорации и правителства да опази земята си от шистовия газ - “Ако ме питаш защо се боря, ще ти кажа. Аз съм обикновен човек и моята философия е да оставя колкото може по-малка следа на тая земя.”
Чети още