------------------------
Консервираният живот в “Годините” на Ани Ерно
Консервираният живот в “Годините” на Ани Ерно
Текст: Таня Петрова - Зази
Публикация: 13.10.2025 г.
Привлекателното в Ерно е че е от френските автори, които вплитат феминизъм в писането си, без да се превръщат в лозунгови активисти. Когато отворих книгата, обаче ме посрещна баналното ѝ детство, безкрайните битови спомени, този безличен трети род, в който се разказва историята. “Нищо не се случва”, мислех си. Полека осъзнах, че описаните от Ерно години след Втората световна война имат свой болезнено познат еквивалент – моето детство в постсоциалистическата България. Едно безкрайно усещане за нямане и бедност, в което уж трябва да си щастлив, защото “лошото е минало”, а всъщност децата растяха в атмосфера на носталгия и тъга, която възрастните носеха като собствената си кожа. Продължих да чета – с инат и с доверие към признатия авторитет на Ерно.
Но къде е духът на Ерно? Живот, посветен на семейството и обществото, на ритъма на историческите събития, но почти нищо за самата нея. Не говори за удоволствие, дори не допуска тялото си като интимна територия. Цялото ѝ съществуване е в дълг към поколението и времето, а времето е такова, че не дава свобода за вътрешен живот. Обществото определя границите на личното; политиката е обсесия. Всяка лична сцена е поставена в рамка на избори, протести, войни, студентски движения, идването и отминаването на президенти. Сякаш без контекста на историята Ерно не съществува – все едно личното няма стойност, ако не е измерено спрямо “големите” събития, в които тя удобно се скрива.
През 80-те и 90-те всичко се променя – десетилетията, в които свободата, завоювана с толкова труд, се превръща в клише. Сексуалната революция се оказва капан, насладата е задължение. “Задължителната сексуална свобода я направи отново неприложима“, констатира Ерно. И така, докато за поколението погълнато от секс, не идва ужасът на СПИН-епидемията, а с него и края на идеята за безгрижна телесност.
Като израз на капиталистическото състрадание виждаме как бездомните получават “псевдо-работа” – да продават вестници, които никой не чете, за да може обществената съвест морално да се очисти. Вече дори съчувствието е икономическа категория, а “добрите” бездомни се отличават от “лошите” чрез готовността си да се включат в циркулацията на безсмислен труд. Този фрагмент е кулминацията на политическата визия на Ерно – точката, в която общественото лицемерие става всекидневие, а апатията – форма на оцеляване.
Следва романтична история с младия любовник на Ани, която внезапно донася човешкото в книгата, но не като сантимент, а като остатък от живот, който все още пулсира под разрухата. Най-накрая читателят е допуснат в интимния свят. Тя е на 58, той – на 30. “Той е ангелът, който съживява миналото”, пише в дневника си. Той я “възкресява” не защото е млад, а защото ѝ позволява да преживее отново неща, които някога са били мимолетни, неосъзнати. Ерно вече не е във времето – градовете, годините, лицата се размиват. В полусъня след секс в неделен следобед тя е едновременно млада и стара, във всички легла, в които някога е била.
Ако сравним Ани Ерно с другите големи авторки от същото интелектуално поколение – Маргерит Дюрас, Силвия Плат, Джоан Дидион – които използват личното като емоционален двигател на текста, Ерно превръща себе си в обект на наблюдение. Тя пише, за да свидетелства, а не за да се изцели. За подхода ѝ можем да търсим биографични основания – родена в следвоенна Нормандия, Ерно е изпитвала срам от произхода си, въпреки че е надскочила границите на общността си, и се е научила да гледа на себе си като на материал за литература. Културният контекст на френските жени от това време също предполага емоционална сдържаност – сила и достойнство са се мерили с рационалност, а не с чувствителност. Така че дистанцията в “Годините” и превръщането на личното в колективна памет е етически и естетически избор. Резултатът е книга, която не се интересува от читателя, не се опитва да му угоди. Трудна, противоречива, дълбоко човешка. Книга, която затворих с усещането, че тя ме е прочела по-добре, отколкото аз нея.
Поредица от снимки, част от изложбата “Екстериори — Ани Ерно и фотографията”, която включва близо тридесет кадъра от колекцията на MEP, сред които Мартин Франк, Уилям Клайн, Дайдо Морияма, Гари Уайноугранд и Хиро.
ОЩЕ ОТ ТАНЯ ПЕТРОВА - ЗАЗИ:
DUNE – БЪЛГАРСКИ ФРАГМЕНТ
Френски танцов колектив набира непрофесионални жени-танцьори за спектакъл в София. Таня Петрова - Зази разказва за танцовото приключение.