Diddy Do It?
За конспирациите, братът Любов и моралната дилема на фена
от Николет Стефанова
Интересът ми към конспиративни теории е нулев, с едно голямо, сочно изключение:
Диди. Братът Любов.
В заешката дупка на алгоритмите скочих много преди да го арестуват, месеци преди да излезе записа в хотела и преди да обискират къщите му, така че имах перверзното удоволствие да наблюдавам в реално време как конспиративната теория се развива и придобива достоверност. От дълбините на YouTube в интервюта със съмнителни герои от миналото на Диди, които по този начин осребряват познанството си, историята изплува и намира легитимност в истинските новинарски емисии и към този момент кулминира с хилядата бутилки бебешко олио и 120-те заведени граждански дела. Дарът, които дава и по всичко личи, че ще продължава да дава. Казвам си, че часовете прекарани в слушане на разкази на бивши бодигарди на Диди в края на краищата не са чааак такова загубено време.
За разлика от други артисти, за които са известни неудобни, криминални или направо чудовищни епизоди от биографиите им, от гледна точка творчество, Диди е безпроблемен.
Фигурите на Полански и Майкъл – само два примера от потискащо дълъг каталог с артисти-насилници – перфектно балансират тежестта на безусловно зверски деяния със силата на безусловен гений. От позицията на фен, това предизвиква неразрешим дисонанс. Специален вид mind fuck направо. Ако изкуството е проявление, израз на артиста, ако отразява неговата идентичност, как тогава можем да си позволим да консумираме филмите и музиката на изнасилвачи и педофили? С каква съвест можем да ги гледаме/слушаме? Има ли разграничение между произведението и неговия автор е истинският въпрос, който от #metoo насам се задава с нарастваща честота. Такива дилеми тормозят феновете и ни карат да правим мисловни акробатики само и само да осъвместим някак любимите си артисти в моралната си система.
Може би преди да си пусна Ар Кели трябва да направя упражнение по съзнателно, волево затриване на информация, абстрахиране от реалността, така че когато в песента рaзплаква момичето лирически герой, да не се сещам за истинските момичета, с които живееше непосредствено преди да го арестуват. Или пък да накараме изкуственият интелект да ни изчисли сериозността на деянието съпоставено към качеството на творчеството и да ни изплюе отговор. Обективен и лишен от емоция. Майлс Дейвис, Дейвид Боуи, Кейси Афлек, Арми Хамър, Ал Франкен са ОК. Пъф Деди, Бил Козби, Вагнер, Пикасо са забранени. Крис Браун – ОК. Куба Дауни Джуниър – ц.
Друг въпрос. Don’t Stop 'Til You Get Enough е любимият ми хит на Майкъл и първият, който написва сам. При условие, че песента датира преди твърдените деяния (все пак Майкъл Джексън не е ефективно осъждан; каквито дела е имало са били граждански и уредени извънсъдебно), опетнената му репутация разпростира ли се ретроактивно и до тази песен?
Какво ако си позволим да гледаме продукции с Кевин Спейси, но само пиратски копия, с идеята йезуитски да се насладим на работата, без да я подкрепяме финансово... Нарушаваме авторски права, но прагматично разрешаваме за себе си моралната дилема.
Въобще фенът днес е в незавидна позиция. Не че в миналото психопатите са били по-малко или са били по-малко психопати. За нас през 90-те беше трудно да се докопаме до филмите и музиката, камо ли да знаем интимни подробности от личния свят на звездите. Имахме индикации, че културен живот съществува, но е някъде там отвъд. При бутилките кока-кола и корекомските яйца. Като се появеше пиратски диск на Fugees в квартала, си пазихме ред кой да го прибере за седмица и емоциите ескалираха ако редът бъде нарушен. Сега не само, че не мога да изслушам всички нови албуми, които излизат, ами не ми стига времето да изгледам дори само документалките за посегателства на хора от индустрията.
Не съм ги гледала, но някак знам какво съдържат. Информацията пътува и без да съм я търсила, тя ме намира, случва ми се е, вдишвам я. Заради интернета, дори и да иска, за човек вече е невъзможно да се отърси от личните истории на любимите си артисти. Отделно, чe хип-хопа като арт форма е биографичен, разказен е и гигантския му успех се дължи до голяма степен на изповедната му природа. Връзката на хип-хоп изпълнителя като автор (когато сам си пише текстовете) с неговото изкуство е по-директна от, например, тази на режисьора и по-буквална от тази на художника.
Що се отнася до Диди, нещата са сравнително прости. От гледна точка творчество, Диди е безпроблемен, защото музиката и биографията му са в сладка хармония. Може да е виновен за много неща, но не можем да го обвиняваме, че е предал публиката си. Сигурно го казвам, понеже не съм фен и ми е лесно, но и пък не познавам никой, който някога да му е бил фен. Диди не е част от разговора за най-велик рапър или лирик, не е гений на занаята си, не е Канье, не е дори Ар Кели. Даже като малка не съм го приемала на сериозно и винаги ми е бил в категорията MTV-поп, никога хип-хоп. [Tук конспиративната теория продължава:] Не с музиката си, а доколкото е бил замесен в убийствата на Пак и Биги, той е променил хода на хип-хоп културата. Ограбил я е необратимо и безвъзвратно, а след това, пред очите на всички, живя и гради кариера от паметта на Биги. После опустоши 9 години от живота на Шайн, а нас феновете лиши, ако съдим по дебютния му албум, от голям артист. Трябва да призная, че колкото брутални са историите с оргии, изнудвания, малкият Ъшър каран в болница с разпаряния, взривяването на колата на Кид Къди, деянията, които не се класифицират като престъпни за мен са също толкова, ако не по-страшни.
Каси е имала договор с Bad Boy Records за десет години, през които ѝ е било позволено да издаде един единствен албум – едноименният Cassie (2006). През останалото време е държана наблизо, обещавани са ѝ проекти, които никога не се реализират, но е нямала право да напусне лейбъла. Същата съдба споделят десетки други артисти, не задължително романтично обвързани с Диди, чиито имена не сме чували защото кариерите им така и не потръгват. Вързани за лейбъл, който реално не ги издава, но и не ги освобождава да търсят реализация другаде. Това са своеобразни артистични убийства и купчини провалени животи. Така че за Диди винаги се е знаело, че е боклук. Продуцентът, който не продуцира много, но пък ще танцува в клипа ви.
Целият процес беше опустошителен... Десет часа лишаване от свобода са десет часа твърде много. Така че за човешко същество да бъде третирано като животно в продължение на десет години, няма бързо решение за това... Все едно по теб стрелят и ти бягаш да спасиш живота си. Дори не си разбрал, че вече си прострелян в крака, защото тичаш на адреналин. Едва когато си в безопасност, осъзнаваш, че имаш дупка в крака и се сриваш; не можеш да станеш. Така го изпитах това преживяване. Когато излязох, дори не осъзнавах колко съм бил наранен и съсипан, защото потисках усещанията си за болката и унищожението, през които минавах.
Спомням си, че майка ми идваше да ме вижда на етажа за посещения. Майка ми не можеше да ме погледне; започваше да се тресе, ставаше и отиваше в банята. Не можех да се отдам на чувствата, защото ако се разплачех пред нея, това щеше да разбие живота й. Ако плачех пред пазачите в затвора, щяха да ме помислят за слаб. Затова се връщах на двора да вдигам тежести, да пуша и да се държа сякаш нищо не се е случило.
Когато си преминал през това, как се съвземаш...? Как възстановяваш живота си?
Сега е различно, казвате, през 90-те времената бяха други. Тогава е било нормално Ар Кели да се ожени за 15-годишната Алия, да кръсти албума ѝ “Възрастта няма значение” (Age Ain't Nothing but a Number) и на корицата да дебне зад нея като изрод. Няма нищо странно след първата вълна дела за детска порнография срещу него, да си колаборират с Джей Зи и да тръгнат на турне - Best of Both Worlds, 2004. (За протокола: по тези обвинения Ар Кели е оневинен.)
“Такива бяха времената, човек” е интересна теза, защото обрисува миналото като място на беззаконие, расизъм, хомофобия. И всичкото това насилие е било вплетено в тъканта на филмите, литературата, музиката, която слушаме; било е дори естетизирано в гангстерския рап. Хората са продукти на времето си, но сега ние сме по-добри. Като обитатели на настоящето, ние можем да разграничим доброто от злото. Въплъщаваме либералната идея, че човек непрекъснато се усъвършенства и пословичната дъга на Мартин Лутър Кинг се огъва към справедливостта.
Американските идоли трябва да са перфектни. Затова когато се сгромолят, те се сгромоляват зрелищно, епично, а последиците отекват дълго. Като шамар на Оскарите. У тълпата се заражда морално чувство и изведнъж да изрази възмущението си става страшно важно и необяснимо вълнуващо. И така, #metoo помете много от любимите ми хора – от Луи СК, през Чарли Роуз, до Шая Лабоф и Джеймс Франко, който все още e в изгнание в някой иберийски ресторант. За разлика от черно-белия свят на американеца, европейците сякаш сме по-способни да живеем с противоречия. Няколко неща могат да бъдат верни едновременно. Европейската публика аплодира на крака филма на Полански, без да аплодира Полански-изнасилвача.
Диди няма за какво да бъде аплодиран, с което ни дава carte blanche да се присъединим към линчуващото множество. Сега ни се е паднало да се качим на вълната на моралното превъзходство и да споделим тръпката от помитането на злодея. Историята с Диди сама по себе си е must see TV – по-добра от “Наследници” и по-добра от “Короната” – но конспирацията заплашва да изобличи цялата музикална и филмова индустрия по начин, по който случая Епстийн не успя. И тук нещата пак стават сложни.
С прискърбие Ви съобщаваме
След като си наблюдавал картина на Франсис Бейкън, тръгваш си с чувство на облекчение; преживял си най-лошото и си преминал от другата страна. В живота понякога нямаш възможността да си тръгнеш.
Чети още...
Диктатори и трактори в Брюксел
“Изкуството не е състезателна дисциплина”, казва Кенаров, “Успехът е относителна величина.” С това напомня на героя си от “Ненадейни дисиденти”, поляк в неравна битка с корпорации и правителства да опази земята си от шистовия газ - “Ако ме питаш защо се боря, ще ти кажа. Аз съм обикновен човек и моята философия е да оставя колкото може по-малка следа на тая земя.”
Чети още...