от Георги Господинов
публикация: 14.01.2025
С разгръщането на "Градинарят и смъртта" ("Жанет 45 ", 2024) – година и половина след смъртта на моя си баща, в главата ми неволно, и откъдето и да го погледнеш, абсурдно, се завихря съревнование. Ровя се в текста да намеря чие състояние е било по-тежко – това на баща ми или на бащата на Господинов; кой се е мъчил по-дълго – моят или неговият... Все едно има някаква йерархия. Или обективен наблюдател, който да премери и да се произнесе. В книгата Господинов не прави спектакъл от страданието, а напротив – както винаги е обран, почтителен, деликатен – така че подобно съревнование е абсолютно непровокирано.
Сама по себе си смъртта е едно от най-обикновените и предвидими неща на тоя свят, и дори и Господинов да описва личния си опит, в много аспекти той все пак е универсален. Наред с това, съвпадащата конкретика в двете истории допълнително подхранва импулса ми да сравнявам: близките като поколение родители, баналният рак, градините, географията. Моят баща беше Георги, което буквално преведено от гръцки означава "земеделец" или "трудолюбец на земята". Така че във фразата "и Георги беше градинар" има известна тавтология.
Кой как скърби?, продължавам да настоявам на състезанието на страданията. За преживелите, смъртта не е еднократно събитие, не е край (би било твърде лесно!), а нещо продължаващо случващо се. Нещо, с което се научаваш да живееш, а понякога нарочно държиш близо. Като автор, Господинов има привилегията да превръща преживяванията си в изкуство. Терапевтично да ги изпише и споделяйки смъртта на баща си с публиката си, да я издигне над безмислието. ("Разказваме си истории, за да можем да живеем", прословуто казва една друга писателка.)
"Ако има кокичета, казвам си, има някакъв шанс за баща ми", таи надежда Господинов. "Това, че съм си счупил крак, е цена, която трябва да платя, за да се отпусне още малко живот на баща ми", пазари се. Но надежда за какво е това? Да се вкопчваме в живота и в лицето на най-непоносимите обстоятелства да отлагаме неизбежното.
Казвам ви как: Достойството ни го гарантира закона. След като видяхме, че няма шанс за евтаназиен туризъм в Брюксел, си помислих, че това е кауза, на която си струва да се отдаде човек. После си представих как се лобира за такова нещо в България и как би звучал обществения дебат и още тогава, в момент на силен афект и готовност на чудеса от храброст, ми стана ясно, че нищо няма да направя. "Да си отиде с достойнство" е много хубаво пожелание – най-хубавото предвид обстоятелствата – но докато дори и медицинското съсловие не подкрепя възможността за цивилизована, хуманна и в крайна сметка жизнеутвърждаваща смърт, ще си останем само с пожеланията. От тая плюнка на държава (пак държавата!), затънала в окултното, суеверия, хомеопатия, астрология (no offence), се спасяваме по единично. Намаляващата възвръщаемост от това да си гражданин на това място и намаляващата възвръщаемост от това да си жив в този свят.
"Понякога ми е неудобно, докато му подавам вестника и виждам анонсите на първа страница. Боже, какви глупости трябва да чете в тези последни дни. Срам ме е за света, в който баща ми си отива."
Струва ли си?
"Детството е вертикал. Растеш нагоре, (...) Старостта е привикване към една дълга, може би вечна, хоризонтала."
Щял съм да умра – с други думи, вече няма да мога да се разболявам, вече няма да съм в окови, вече няма да мога да умирам.
Сенека
С прискърбие Ви съобщаваме
След като си наблюдавал картина на Франсис Бейкън, тръгваш си с чувство на облекчение; преживял си най-лошото и си преминал от другата страна. В живота понякога нямаш възможността да си тръгнеш.
Чети още...