БОЛКАТА ИДВА ПО-КЪСНО
АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА
Публикация: 30.10.2025
Книгата ползва епистоларна форма - писмо от баща към син – подобно на “Галаад ” (“Лист”, 2022 г., превод Стела Джелепова) на Мерилин Робинсън и “Между света и мен” (Spiegel & Grau, 2015 g.) на Та-Нехиси Коутс. Робинсън пише в духа на американската религиозна традиция, съчетавайки молитвен тон и меланхолична благодарност; Коутс се обръща към сина си от позицията на чернокож мъж в Америка, наследник на травма, която все още определя настоящето. Апостолова избира свой, различен път. Писмото на бащата е оставено като уверение за време, в което детето е било само неосъзнат свидетел. Синът, Йоав, не може нито да потвърди, нито да отхвърли думите на баща си; той е отсъстващо присъствие, мълчалив коректив, и в неговата тишина изповедта на бащата отеква още по-болезнено.
Наративът се води от Илан, който е напуснал семейството си и живее с друга жена, с която е преживял загубата на втория си син, появил се на света мъртвороден. Това събитие, макар и крайно, е само катализатор на вече назрели въпроси. “Нима имам право на скръб по мъртвороденото, след като по своя воля, съм изгубил живото си дете?” – пита той. Именно в това е двойният му порив: от една страна, да се изправи пред вината; от друга – да я облекчи, да я превърне в оправдание.
“Но майка ти напълно ме обърка, Йоав. Първите думи, първите часове, първите минути, онзи единствен миг, в който слезе от автобуса в столицата на света. Как ме присвои докрай, похити ме телом след духом и как се събудихме онази първа сутрин след първата ни нощ в хотела, и тя потърси с ръка познатата ѝ вече твърдост, обърна се с гръб и я вкара дълбоко в незапълнимата си с нищо празнота, в тунела без никаква светлина накрая, и как изстена не от своето, а от свидетелствата за моето желание, отекна там като ето на търсещ спасение, и как безсрамието ѝ беше същевременно толкова детинско, дързостта ѝ – без никакви защити, хореографията на движенията ѝ – интуитивна, и как за първи път влизах през нея и в леля Хели, в никога няманото, в другото, в себе си. Нейното за какво е всичко това, какъв е смисъл, Илан, още го нямаше и аз бях глух за него, защото тази глухота беше смисълът на живота.”
Особеното напрежение на романа е в това “другото”, неизменно липсващото, онова, което остава недостижимо. Любовта никога не е пълна, тя е едновременно съкровена и разяждаща, и присъствие, и отсъствие.
Основна е и библейската перспектива, която Илан често вмъква в своето писмо:
“Защото истината е, че дори със своето трябва да привикнеш – преди да свикнеш да го няма. В мига, в който се появи наяве, ти още – но всъщност вече – ми беше чужд. Какво друго е бащинството освен отчуждаване – в смисъла, в който се отчуждава имот, отнема се имуществото в полза на света? Не знам дали имам моралното право да нарека шестмесечен мъртвороден плод твой брат. Делят ви десетилетие и две жени – но най-вече аз, баща ви. И се сетих днес за онзи пасаж, в който Йосиф именува синовете си: “И на първородния Йосиф даде име Манасия, защото (казваше той) Бог ми даде да забравя всички свои злочестини и целия си бащин дом. А на втория даде име Ефрем, защото (казваше той) Бог ме направи плодовит в земята на страданието ми.” Изопачавайки значението им, задържах тези думи в ума си с техния жесток и неопровержим смисъл: първият син е свързан със забравата, вторият – с плодовитото страдание.”
Апостолова използва езика на Стария завет, за да разкаже една съвременна история и този контрапункт е сред най-силните моменти в “Болкато идва по-късно”. Така се разгръща отчуждението на бащата от сина, да, но и тънката връзка между памет и забрава, между страданието и възможността за ново начало.
Структурното движение на романа е движение към разпад – на семейство, на любов, на идентичност. В този разпад обаче има и едно настояване за истина:
“Не исках да бъда щастлив с нова жена – исках да не съм нещастен с онази, която обичах.”
Това признание е не само личен момент на слабост, но и житейско клише: винаги искаме да избягаме от нещастието, но рядко умеем да запазим щастието.
Изповедта на Илан, дълга и криволичеща, постепенно се развива в онова, което заглавието подсказва: осъзнаването, че болката идва по-късно. В началото писмото му е опит за рационализиране на собствения разпад, но ред по ред, спомен по спомен, то се превръща в пътуване към най-уязвимото у него и кулминира с разбирането, че човек не притежава нито любовта, нито близките си, нито себе си. Примирение с невъзможността да задържим онова, което ни определя. Изписването на събитията и възприятията позволява на Илан да се приближи до болката, отлагана във времето, за да не я живее напразно.
“Болката идва по-късно” е роман, който изисква бавно четене. Антония Апостолова владее езика до степен, в която всяка сцена е построена като самостоятелно събитие – пластично и ритмично. Така тя се вписва в традицията на Робинсън и Коутс, но и я преобръща: докато те пишат с надеждата за предаване на устойчив смисъл, Апостолова ни показва, че смисълът може да бъде именно в глухотата, в разпада, в признанието на неспособността. Това е книга, която тежи – но тежи красиво.
Защо да търсим мястото на “Болката идва по-късно” в контекста на българските ѝ съвременници? Най-малкото защото имаме силни примери в същия регистър на писане, който не прави компромис със сложността. От изобретателните времеви лабиринти на Георги Господинов, през прецизните и многопластови структури на Яна Букова и интелектуалната безкомпромисност на Елена Алексиева, до наситената и бернхардовски обсесивна проза на Валентин Калинов, в която телесното и мисловното са еднакво безпощадни. Специфичното в изказа на Апостолова е неговата плътност – наситеност с библейски алюзии и литературни референции, дълги изречения, които не позволяват леко дишане. Защото високата литература рядко е удобна. В препятствията, които поставя и в усилието по четенето се случва най-същественото – срещата с дълбочината на човешкото преживяване.
Други заглавия
“БАНЗЕЙРО ОКОТÒ”
от Елиане Брум
Пътуване до Амазония, център на света.
Книга от поредицата “Земя” на “Жанет 45” за битките на месните жители с унищожаването на амазонските гори, както и тъгата и тревогата, предизвикани от промените в околната среда, които влияят на личното им усещане за идентичност и дом. Важен документ за разбирането на психосоциалните ефекти от екологичните и климатичните кризи.
от Елиане Брум
Пътуване до Амазония, център на света.
Книга от поредицата “Земя” на “Жанет 45” за битките на месните жители с унищожаването на амазонските гори, както и тъгата и тревогата, предизвикани от промените в околната среда, които влияят на личното им усещане за идентичност и дом. Важен документ за разбирането на психосоциалните ефекти от екологичните и климатичните кризи.
книги, Антония Начева
“Газа отвръща с думи”
от колектив
Сборник разкази, всеки от които доброволно преведен на български от различен преводач – журналистът Димитър Кенаров, диригентът и писател Герган Ценов, литературоведът Димитър Камбуров и други.
Разказите са реакция на кампанията на израелското правителство “Лято олово” и обострят слуха ни за гласовете, които още шепнат изпод руините — където думите са единствената останала съпротива.
Чети още
книги, факти и фикции, Николет Стефанова
“Диктатори, трактори и други приключения” от Димитър Кенаров
“Изкуството не е състезателна дисциплина”, казва Кенаров, “Успехът е относителна величина.” С това напомня на героя си от “Ненадейни дисиденти”, поляк в неравна битка с корпорации и правителства да опази земята си от шистовия газ - “Ако ме питаш защо се боря, ще ти кажа. Аз съм обикновен човек и моята философия е да оставя колкото може по-малка следа на тая земя.”
Чети още
книги, Антония Начева
“Сини нощи” от Джоун Дидиън
През дългата си кариера на есеист и хроникьор на случващото се в Америка и по света, Джоун Дидиън развива остър нюх за разпознаване на житейските катастрофи. На чуждите, но не и своите.
“Лекар, с когото понякога разговарям, констатира, че не съм се адаптирала адекватно към стареенето.
‘Нещо повече’, искам да му кажа.
Всъщност изобщо не съм се приспособила към стареенето. Всъщност съм живяла целия си досегашен живот, без да вярвам, че ще остарея.”
Чети още